Ки допря коляното си до кожената торба, която висеше до крака й.
— Какво има вътре? Носите я непрекъснато със себе си. Снощи ви видях да си лягате с нея.
Сепната, тя каза рязко:
— Нищо, което да те касае. Освен че е много опасно и че ще те изпратя вкъщи, ако я докоснеш.
Почувства как момчето се свива и бавно издиша, преди отново да заговори. В крайна сметка той беше още дете:
— Това не беше особено добро начало, нали? Питай ме нещо друго.
Момент тишина. Сетне:
— Какъв е принцът?
Айя си припомни писмото на Аркониел.
— С една година е по-малък от теб. Чух, че обичал да ловува и се учи да бъде воин. Може да те направи свой оръженосец, ако си добро момче.
— Колко брати и сестри има?
— Братя — поправи го Айя. — Явно ще трябва да поработим над езика ти.
— Колко братя и сестри има?
— Николко. Няма си и майка. Затова ти ще му правиш компания.
— Майка му умряла ли е?
— Да, миналата пролет.
— Цяла година? И херцогът още си не е взел нова жена? — попита Ки.
Айя въздъхна.
— Херцогът още не си е взел… — започна да го поправя по навик, но внезапно се усети. — Казва се „още не се е оженил повторно“. И не, не е. Вярвам, че новият ти дом ще ти се стори по-различен от това, с което си свикнал.
Последва нова пауза.
— Чувал съм да казват, че имало призрак в онзи замък.
— Страх ли те е от призраци?
— Да, госпожо! А вас?
— Не особено. Ти също не трябва да се страхуваш, защото там наистина има призрак.
— По дяволите!
Внезапно Ки вече не беше зад нея. Обръщайки се, Айя го видя да стои на пътя, взел вързопа си в ръце, вперил копнеещ поглед назад.
— Върни се обратно на седлото, момче!
Ки трепна, видимо колебаещ се от кое се страхува повече: призраци или баща си.
— Не се излагай! — смъмри го тя. — Принц Тобин е прекарал целия си живот там, а призракът не го е наранил. Сега ела или ще те отпратя. Принцът не се нуждае от страхливци.
Ки преглътна мъчително и се изпъна, точно както тя бе очаквала.
— Баща ми не е отгледал страхливци.
— Радвам се да го чуя.
Когато той отново се намираше върху коня, тя попита:
— Как така знаеш за призрака?
— Ахра ми каза сутринта, след като чу на кого ме е преотстъпил татко да служа.
— А тя откъде знае?
Усети как момчето свива рамене.
— Каза, че го била чула сред войниците.
— И какво друго е чула?
Ново повдигане на рамене.
— Само това ми каза, госпожо.
През остатъка от деня Ки беше мрачновато любезен, а вечерта плака тихо, когато мислеше, че Айя спи. Магьосницата отчасти очакваше да не го завари на сутринта. Ала когато призори отвори очи, той си беше там, разположен от другата страна на прясно накладен огън. Под очите му имаше тъмни кръгове, но бе приготвил закуска и за двамата и изглеждаше по-бодър от вчера.
— Добро утро, госпожо Айя.
— Добро утро, Ки. — Магьосницата седна и се раздвижи.
— Кога ще стигнем? — попита той, докато се хранеха.
— Три или четири дни.
Той отхапа ново парче наденица и задъвка.
— Ще ме научите ли да говоря правилно по пътя?
— За начало, не говори с пълна уста. И не дъвчи с отворена уста. — Тя се позасмя, когато момчето побърза да преглътне. — Не е нужно да се давиш заради мен. Да видим, какво друго? Не ругай. Невъзпитано е. Сега кажи: „Бихте ли ме научили да говоря коректно?“
— Бихте ли ме научили да говоря коректно? — повтори Ки тъй внимателно, сякаш учеше непознат език. — И също така бихте ли ме научили на… бихте ли ми казали повече за призраците?
— Ще се постарая да сторя и двете — отвърна Айя, усмихвайки му се. В крайна сметка беше преценила правилно. Момчето не беше ряпа.
Глава двадесет и втора
Седнал на покрива един следобед към края на ритин, Тобин гледаше над дървесните корони, осъзнавайки, че до рождения му ден остават само няколко седмици. Надяваше се, че никой няма да си спомни.
Съвсем не му харесваше, че утринният урок се провежда на покрива. Поне се бе постарал да се настанят колкото се може по-далече от кулата.