Аркониел се опитваше да му преподава математика, служейки си със сушени бобови зърна и леща, за да илюстрира проблемите. Тобин искаше да внимава, но мислите му непрекъснато се насочваха към кулата. Усещаше я как се издига зад него, студена като сянка, макар слънцето да топлеше раменете му. Капаците й бяха затворени плътно, но въпреки това момчето беше сигурно, че чува звуци зад себе си: стъпки и тихото шумолене на поли по каменния под. Това предизвикваше у него същия страх, който бе усещал от мисълта за майчиния призрак отвъд вратата на кулата.
Не каза на магьосника за звуците или за съня, който му се бе присънил през нощта. Вече бе допуснал тази грешка няколко пъти и всички, дори Нари, бяха започнали да го гледат странно, когато разказаното от него се сбъднеше.
В този сън той и брат му отново бяха излезли, но този път демонът го отведе до дъното на поляната, където останаха да чакат някого. Брат му започна да плаче. Плачеше толкова силно, че от носа и устата му беше потекла черна кръв. Тогава притисна една ръка над своето сърце, а другата над това на Тобин, привеждайки се тъй близо, че лицата им почти се докосваха.
— Тя идва — бе прошепнал брат му. И тогава бе полетял като черна птица обратно към кулата, оставяйки Тобин да чака сам, наблюдавайки пътя.
Беше се събудил сепнато, все още усещайки ръката на брат си върху гръдта си. Кой идва, бе си помислил, и защо?
Но сега, седнал на слънчевия покрив, не каза на Аркониел за съня си. Тогава не бе изпитвал страх, обаче на фона на звуците от кулата започна да го изпълва странно неприятно чувство.
Особено шумно трополене се разнесе зад тях и Тобин стрелна с поглед магьосника, мислейки си, че няма как онзи да не е чул и това, че може би младежът просто се прави, че не чува.
По време на първите им дни заедно магьосникът му задаваше много въпроси за майка му. Никога не бе споменавал за кулата или за случилото се там, ала в очите му Тобин виждаше, че му се иска да го стори.
Тобин въздъхна облекчено, когато в градината изникна Тарин. Баща му и останалите още не се бяха върнали, ала капитанът се беше върнал, за да учи принца на военно дело.
— Време е за тренировка — каза Тобин, скачайки.
Аркониел повдигна вежда насреща му.
— Виждам. Трябва да знаеш, Тобин, че благородникът трябва да владее още много неща, освен оръжията. Трябва да се научиш да разбираш света…
— Да, учителю Аркониел. Свободен ли съм?
Позната въздишка.
— Да.
Аркониел гледаше как момчето с охотна крачка се отдалечава по покрива. Съмняваше се, че Тобин е чул и половината от урока. Нещо в кулата го бе разсейвало. Обръщаше се към нея всеки път, смятайки, че магьосникът не го вижда.
Младежът се изправи и погледна към нея. Затворените капаци по някаква необяснима причина винаги предизвикваха студени тръпки у него. Възнамеряваше да помоли херцога за разрешение да види въпросната стая на върха. Може би ако застанеше там, вдъхнеше атмосферата и докоснеше нещата, оставени от нея, можеше да разбере какво точно се е случило в онзи злощастен ден. Защото със сигурност нямаше да го узнае от Тобин. Няколкото пъти, в които Аркониел беше повдигнал темата, момчето беше утихнало по много притеснителен начин.
Магьосникът не обръщаше внимание на нелепите приказки на Нари за обладаване от духове и още по-нелепия й намек, че момчето по някакъв начин е предизвикало падането на принцесата. Ала колкото по-дълго оставаше тук, толкова по-остро осъзнаваше присъствието на мъртвото дете. Усещаше хладината му. И бе чул Тобин да му шепти, точно както бе рекла дойката. Откри, че се чуди какви ли отговори получава момчето.
Ами ако Тобин беше паднал онзи ден? За миг той си представи двете деца, гледащи го иззад капаците, единени в смъртта, както трябваше да бъдат в живота.
— Тук ще си изгубя ума — промърмори той, разпръсквайки зърната, за да ги изкълват птиците.
С надеждата да разсее мрачното си настроение, той слезе в тренировъчния двор и загледа как Тарин работи с Тобин. Капитанът със сигурност си разбираше от работата.
Наставник и обучаем бяха ухилени широко, обикаляйки се с дървените си остриета. Без значение колко много изискваше Тарин от момчето, Тобин винаги се стараеше да го зарадва, възхищавайки се открито на възрастния боец по начин, за който Аркониел завиждаше. Принцът си беше облякъл захабена кожена туника, а косата си беше привързал с ремък — тъмна миниатюра на светлия Тарин.