Аркониел се бе примирил, че тези уроци заковават вниманието на момчето по начин, който неговите тромави опити не можеха да постигнат. Никога не бе възнамерявал да стане наставник и подозираше, че не се справя особено удачно.
Недоверието на Тобин беше част от проблема. Аркониел го бе почувствал още в мига, в който пристигна. Оттогава нещата не се бяха променили кой знае колко. Беше уверен, че демонът има пръст в това. Той помнеше събитията от раждането си. Дали беше казал на Тобин? Нари не мислеше така, ала магьосникът оставаше убеден, че духът по някакъв начин е настроил Тобин срещу него още от самото начало.
Но въпреки това усещаше, че все повече се привързва към детето. Тобин можеше да бъде интелигентен и възприемчив, когато поискаше, а към всички, без Аркониел, се отнасяше любезно и топло.
Наскоро се беше случило нещо ново, което бе изпълнило магьосника със смесица от удивление и неспокойство. На няколко пъти момчето бе проявило способност да наднича в бъдещето. Преди седмица Тобин бе заявил, че ще дойде писмо от баща му, след което прекара целия следобед край портата. В крайна сметка действително се бе появил конник със съобщение от херцога, в което той казваше, че нямало да може да се върне за рождения ден на Тобин.
А преди няколко нощи бе разбудил Нари и Тарин, умолявайки ги да идат в гората, за да намерят лисица със счупен гръб. Бяха се опитали да го убедят, че само е сънувал, но Тобин толкова се беше разстроил, че капитанът най-сетне бе взел фенер и излезе навън. Скоро след това се беше върнал с мъртва лисица. Тарин се закле, че лисицата била прекалено далеч от замъка, за да може Тобин да чуе крясъците й. Когато запитаха момчето откъде знае, то бе промърморило, че демонът му бил казал, но отказа да рече нещо повече.
Тази сутрин също изглеждаше потаен и Аркониел предположи, че е имал друго видение. Сигурно то бе причината за разсеяното му поведение по време на урока.
Макар подобен дар със сигурност да беше предимство за един бъдещ властник, дали пък то не предвещаваше развитието на магическа сила? Щяха ли хората да приемат магьосница за своя кралица, неспособна да се сдобие с наследник?
Оставяйки Тобин и Тарин да се упражняват, Аркониел прекоси моста и пое в леса.
Крепостта потъна зад него и магьосникът усети как се оживява. Чистият есенен въздух прогони от него мрачната атмосфера, която бе вдишвал през последния месец. Внезапно се почувства благодарен, че се е махнал от странната къща и също тъй странните й обитатели, пък макар и за малко. Никакво количество прясна боя и мазилка не можеше да скрие гнилотата й.
— Бебето още те измъчва — изрече зад него глас, който не можеше да бъде сбъркан.
Аркониел рязко се извъртя, но пътят зад него беше все така празен.
— Лел? Зная, че си ти. Какво правиш тук?
— Ти изплашен, магьоснико? — Сега подигравателният глас долиташе откъм тополите от дясната му страна. Не можеше да различи човек сред тях, но точно в този миг пред него изникна малка кафява ръка — не иззад дърветата, а направо от въздуха. Показалецът се сви, подканвайки го, сетне изчезна, сякаш издърпан през невидим праг. — Ти дойде, аз отнеме страха ти — покани го гласът, почти до ухото му.
— В името на светлината, покажи се! — настоя Аркониел, заинтригуван въпреки изненадата си. — Лел? Къде си?
Той се взираше в дърветата, дирейки издайнически сенки, заслушан за потайни стъпки. Дочуваше само шумоленето на листата под вятъра. Сякаш тя бе отворила портал във въздуха и му бе заговорила през него. И беше пъхнала ръка през него.
Това е номер. Виждаш това, което ти се иска да видиш.
Но ако не е?
По-важният въпрос беше какво правеше тя тук след всичките тези години.
— Ела, Аркониел — повика го вещицата иззад тополите. — Ела в гората.
Той остана за миг, за да призове магия в ума си, достатъчно силна — надяваше се — за да държи настрана мрачните създания, които тя можеше да създаде. Събирайки смелост, магьосникът пое сред клоните, следвайки гласа.
Тук беше по-мрачно, а земята се издигаше в нанагорнище. Някъде отгоре долетя смях. Магьосникът повдигна лице и я видя да се носи край огромен дъб на десетина ярда от него. Тя му се усмихна, обгърната от дълъг овал мека зелена светлина. Виждаше тръстика и папур да се люлеят край нея, окъпани в сиянието на светлина, отразена от вода, която не се виждаше. Образът беше толкова ясен, че той виждаше точно мястото, където то свършваше и започваше същинската гора.