Очите на Тобин се изпълват със сълзи. Има си истински брат! Всички онези демони, магьосници и странни жени в гората — това е било само някакъв кошмар.
Опитва се да погледне към брат си, да види дали очите му също са сини, но брат му притиска лице към гърба му и прошепва:
— По-бързо, тя е почти тук!
Брат му се страхуваше. Тобин също изпитва страх.
Навлизат по-дълбоко в планините от когато и да било. Огромни заснежени върхове ги заобикалят. Небето потъмнява, студен вятър фучи около тях.
— Какво ще правим, когато се смрачи? Къде ще спим? — пита Тобин, оглеждайки се навъсено.
— По-бързо — шепти брат му.
Но когато завиват, озовават се на дъното на поляната под крепостта, отправили се към моста в галоп. Госи не иска да спре и…
Тобин сепнато се събуди. Нари стоеше над него и му разтриваше гърдите. Почти се беше стъмнило, а в стаята беше много студено.
— Спа цял ден, миличък — каза му тя.
Било е сън! — помисли си съкрушено Тобин. Усещаше брат си наблизо, студен и чужд, както винаги. Нищо не се бе променило. Искаше да се обърне и отново да заспи, но Нари го изтика от леглото.
— Имаш посетители. Ела да ти облечем друга туника.
— Посетители? За мен? — Тобин премигна насреща й. Знаеше, че трябва да отпрати брат си, но вече беше късно, защото Нари се суетеше около него.
Дойката допря опакото на пръстите си до челото му и цъкна с език.
— Студен си като лед, чедо. Прозорецът цял ден е стоял отворен, а ти си спал върху леглото. Тъкмо долу ще се стоплиш.
Главата все още го болеше. Потръпвайки, той позволи на Нари да му свали смачканата туника, след което се намърда в новата с бродиран ръб. Тя бе дошла заедно с новата покривка, редом с цял комплект нови дрехи, каквито Тобин не беше носил досега.
Докато излизаше, зърна брат си в тъмния ъгъл. Демонът носеше същите нови дрехи, но лицето му беше изключително бледо.
— Остани тук — прошепна той. Пое след Нари и се зачуди какво ли би било да има жив брат.
В залата беше тъмно — само камината и няколко факли бяха запалени. Тъй като вървеше в тъмното, Тобин можа първи да види застаналите край огнището. Аркониел, готвачката, Тарин и Минир бяха там, тихо разговаряйки с някаква възрастна жена, облечена в зацапана пътна рокля. Лицето й беше кафяво и сбръчкано, а сивата й коса беше сплетена на плитка, която тя бе пуснала над едното си рамо. Това ли беше въпросната „тя“, за която брат му бе споменавал? Приличаше на селянка.
Вземайки колебанието му за страх, Нари взе ръката му.
— Не се страхувай — прошепна тя, повеждайки го надолу. — Айя е приятелка на баща ти и е много силна магьосница. И виж кого е довела със себе си!
Когато Тобин се приближи, можа да види, че в сенките зад старата жена има още един непознат. Айя каза нещо през рамо и той пристъпи напред.
Беше момче.
Сърцето на Тобин се сви. Това трябва да беше спътникът, когото му бяха обещали. Значи в крайна сметка не бяха забравили, макар той да бе го сторил.
Момчето беше по-високо от него и изглеждаше по-голямо. Туниката му беше бродирана, но с окъсан ръб и закърпена под единия ръкав. Обувките му бяха мръсни, а панталоните му бяха овързани под коленете с канап. Нари би се скарала на Тобин, ако се появеше някъде в подобен вид. Точно в този момент момчето се обърна към принца, подлагайки лицето си на светлината на огъня. Кожата му имаше здрав цвят. Буйната му кестенява коса падаше на кичури над челото. В уголемените му очи се четеше тревога. Тобин се подготви за най-лошото, изтикван от Нари към светлината. Дали това момче вече знаеше, че той е странен?
Но непознатото момче му се поклони несръчно, когато го забеляза.
Тарин му се усмихна окуражаващо.
— Принц Тобин, това е Киротиус, син на сър Ларент от Оукмаунт Стед в Колат. Той е тук, за да бъде твой спътник.
Тобин се поклони на свой ред, сетне протегна ръка за войнишкия поздрав, както го беше учил баща му. Киротиус я пое, съумявайки да се усмихне леко. Дланта му приличаше на войнишка — груба и мазолеста.