— Наистина ли?
— Да. Утре ще ти покажа.
Двамата най-сетне започнаха да се унасят. Тобин реши, че да си има спътник може би не е чак толкова лошо нещо. Потънал в мисли за сестри и битки, не забеляза тъмната форма, таяща се неповикана в отсрещния ъгъл.
По-късно същата нощ братът събуди Тобин, докосвайки го по гърдите с хладната си ръка. Когато принцът отвори очи, призракът стоеше до леглото, сочейки към сандъка, където бе скрита куклата. Тобин усещаше топлата, костелива ръка на Ки до своята, но също така го видя коленичил пред сандъка.
Тобин потръпна, гледайки как другото момче повдига капака и изважда няколко неща, оглеждайки ги любопитно. Принцът знаеше, че това е видение. Брат му и друг път му бе показвал неща, като умиращата лисица, които никога не бяха приятни. Когато Ки намери куклата, лицето му придоби изражение, до болка познато на Тобин.
Сцената се промени. Сега беше ден. Айя и Аркониел бяха с Ки, баща му също беше там. Те извадиха куклата от сандъка и я разрязаха с остри ножове, а от нея потече кръв. Тогава те я отнесоха, гледайки го с такава тъга и отврата, че лицето му запламтя.
Видението изчезна, но страхът остана. Мисълта за загубата на куклата го ужасяваше, а израженията им — особено онези на Ки и баща му — го изпълваха с мъка и отчаяние.
Братът все още стоеше до леглото, опрял ръка на гърдите му. Тобин разбра, че бе видял нещо, което наистина може да се случи. Преди Нари никога не бе обръщала внимание на този сандък. Ки щеше да намери куклата и тогава всичко щеше да бъде изгубено.
Той лежеше неподвижен. Гръмките удари на сърцето му заглушаваха равномерното дишане на момчето до него. Какво можеше да стори?
Отпрати го, просъска брат му.
Тобин си припомни усещането, когато се бе смял заедно с Ки, и поклати глава.
— Не — отвърна той почти беззвучно. Не му се налагаше да издава звук, брат му винаги го чуваше. — И да не си посмял отново да се опитваш да го нараниш! Ще я скрия другаде. Някъде, където никой няма да я намери.
Брат му изчезна. Тобин се огледа и го видя до сандъка, правейки му знак да дойде.
Принцът се измъкна от леглото и бавно се запромъква по студения под, молейки се Ки да не се събуди. Капакът се повдигна самичък, когато протегна ръка към него. За момент си представи как призракът го затръшва отгоре му, но нищо такова не се случи. Тобин измъкна чувалчето изпод шумолящите пергаменти и излезе в коридора.
Беше много късно. Никаква светлина не идваше откъм главното стълбище. Лампата в коридора беше угаснала, но лунният блясък му беше достатъчен.
Брат му не се показваше сега. Тобин притисна куклата към гърдите си, чудейки се къде да иде. Аркониел все още спеше в стаята за игра. Скоро щеше да се премести в ремонтираните стаи горе, значи те отпадаха. И долу нямаше подходящо място. Може би можеше да излезе в гората и да открие някоя суха дупка? Не, вратите щяха да са залостени, пък и нощем в гората имаше диви котки. Принцът потръпна. Краката го боляха от студа, освен това трябваше да изпразни мехура си.
Откъм далечния край на коридора долетя скърцане на панти — вратата към третия етаж се отвори, просиявайки като сребро под лунната светлина. Прагът отвъд бе зейнал като тъмна паст, чакаща да го погълне.
Да, имаше едно място, където само брат му ходеше. И той.
Призракът изникна на отворения праг. Погледна към Тобин, обърна се и изчезна нагоре по тъмните стълби. Тобин го последва, удряйки пръстите си в стъпала, които не можеше да види.
В коридора на горния етаж лунното сияние се промъкваше през новите розетки, чертаейки черно сребърни нишки по стените.
Наложи му се да призове цялата си храброст, за да се приближи към вратата на кулата. Стори му се, че долавя гневния дух на майка си, застанал от другата страна, пронизващ го с поглед, който дървото не може да спре. Спря на няколко крачки, а сърцето му биеше тъй силно, че дишането му причиняваше болка. Искаше да се обърне и избяга, ала не можеше да помръдне, нито дори когато чу ключалката да изщраква. Вратата бавно се отвори, за да разкрие…