Нищо.
Майка му я нямаше там. Нито брат му. Вътре беше тъмно, толкова тъмно, че лунната светлина проникваше само до входа. Студен, застоял въздух лазеше около глезените му.
Ела, прошепна брат му от тъмното.
Не мога, помисли си Тобин, ала някак вече бе последвал гласа. С пръстите на крака си намери първото стъпало и се качи върху него. Вратата зад него се затвори, потапяйки го в пълен мрак. Тобин се изтръгна от унеса. Изпусна куклата и заопипва за дръжката на вратата. Металът беше толкова студен, че изгори дланта му. Дъските на вратата сякаш бяха покрити със скреж под удрящите му ръце. Вратата не помръдваше.
Нагоре, подкани го брат му.
Тобин се отпусна до вратата, поемайки въздух в паникьосани хлипове.
— Плът, моя плът — успя да промълви той. — Кръв, моя кръв; кост, моя кост.
И брат му изникна в подножието на стълбите, облечен в окъсана нощна риза и протегнал към него ръка. Когато Тобин не помръдна, братът приклекна пред него, взирайки се в лицето му. За пръв път принцът видя, че двойникът му има същия белег на брадичката. Тогава брат му разтвори ризата си, за да покаже и друг белег. Тобин видя две тънки вертикални ивици шевове върху гърдите му, много близо една до друга, може би три инча дълги. Това напомни на Тобин за шевовете върху куклите на майка му, само че тези бяха дори още по-фини, а около тях кожата беше набръчкана и окървавена.
Сигурно боли, помисли си Тобин.
Да, непрекъснато, прошепна брат му. Една кървава сълзица се спусна по бузата му, преди той отново да изчезне, отнасяйки със себе си илюзията за светлина.
Опипом, Тобин намери торбата и отново затърси първото стъпало. Мракът го замайваше, затова той запълзя по стълбите на четири крака, влачейки чувалчето след себе си. Много му се искаше да се облекчи, но не смееше да го стори в тъмното.
С изкачването си осъзна, че вижда звезди през тесните прозорци над себе си. Той ускори ход и откри, че вратата на върха на стълбището е отворена, точно както очакваше. Сега трябваше само да скрие куклата. Тогава щеше да намери гърне или дори отворен прозорец и да си легне отново.
Стаята беше пълна с лунна светлина. Брат му бе отворил капаците. Няколкото пъти, в които Тобин си позволяваше да мисли за тази стая, бе си спомнял уютно малко помещение с гоблени по стените и кукли върху масата. Но сега всичко беше разхвърляно. Спомените от последното му посещение тук още бяха откъслечни, ала видът на един крак от стол размърда нещо мрачно и болезнено в гръдта му.
Майка му го беше довела тук, защото се страхуваше от краля.
Заради страха си бе скочила от прозореца.
Бе искала той също да скочи.
Тобин влезе вътре и видя, че само гледащият на запад прозорец е отворен.
Същият прозорец…
Ето откъде идваше светлината. Той се приближи към него, сякаш белезникавото сияние на луната щеше да го спаси от всички сенчести страхове около него. Кракът му закачи облегалката на счупен стол, а после настъпи нещо меко. Ръката на кукла. Бе гледал как майка му изработва стотици. Някой…
Брат му…
… беше разхвърлял нещата й по целия под.
Топове плат бяха захвърлени в ъгъла. Мишки бяха изгризали купчините вълна за пълнеж. Обръщайки се бавно, Тобин напразно търсеше красивите й кукли, изобразяващи момчета. Намираше само откъслеци.
Нещо, може би гранче конци, тупна на земята и Тобин подскочи.
— Мамо? — дрезгаво попита той, молейки се да не е тя.
Защото не знаеше с кое лице ще се яви пред него, след като е мъртва.
Нов тропот, след който по пода се стрелна плъх, налапал парче вълна.
Тобин бавно отпусна болезнената си хватка върху чувалчето. Брат му беше прав. Това беше най-доброто място.
Никой не идваше тук.
Никой нямаше да я търси.
Отнесе торбицата до един осветен от луната ъгъл. Остави я на пода, придърпа стола над нея и струпа част от плата отгоре. Вдигнаха се облаци задушлива прах.
Готово.
Задачата бе държала страха му настрана, ала щом се изправи, той отново нахлу. Тобин бързо се обърна към вратата, опитвайки се да не мисли как ще слиза по стълбите в мрака.