Силуетът на майка му стоеше в рамката на отворения прозорец. Позна я по формата на раменете й и начина, по който косата й се стелеше около нея. Не можеше да види лицето й, очите или гънките около устата. Не знаеше дали е добре или ужасяващо, че тя прави крачка към него, протегнала ръце.
За миг Тобин увисна застинал във времето и в ужас.
Тя не хвърляше сянка.
Тя не издаваше звук.
Тя ухаеше на цветя.
Това беше прозорецът, от който тя се бе опитала да го изхвърли. Тя го бе завлякла тук, хлипаща и проклинаща краля. Тя беше го бутнала, ала някой го бе дръпнал назад и тогава си беше ударил брадичката върху перваза…
Споменът имаше вкус на кръв.
Тогава той по някакъв начин се раздвижи, стрелвайки се към вратата, хвърчейки надолу по стълбите, притиснал едната си ръка до грубата каменна стена, усещайки засъхналите птичи изпражнения под краката си и лишеите под пръстите си. Чу ридание и затръшване зад себе си, но отказваше да погледне назад. Сега виждаше целия път по стълбите надолу, воден от квадрата лунна светлина от вратата към кулата, която сега стоеше отворена. Той изхвърча през нея и я затръшна, без да го е грижа дали тя се затвори или някой е чул. Спусна се на долния етаж, оглушен от накъсания дъх на трескавите си дробове, смътно усещащ, че краката и ризата му са мокри. Осъзнавайки, че се е подмокрил, той застина точно пред стаята. Дори не помнеше кога го е сторил.
Потисна сълзите си, укорявайки се за слабостта си. Вмъквайки се в помещението, той се заслуша, за да се увери, че Ки още спи. Свали ризата и използва ръкава й и студената вода, останала в легена, за да се измие. Намери другата си риза в гардероба, сетне внимателно се мушна в леглото. Стараеше се да не раздвижва матрака, но Ки се сепна, взирайки се уплашено.
Гледаше право към призрака, застанал насреща му.
Тобин сграбчи момчето за рамото, за да не му позволи да извика.
— Не се плаши, Ки, той няма да…
Ки го погледна и нервно се засмя.
— Това си ти! За миг си помислих, че призракът ляга в кревата. На студенина го докарваш.
Тобин хвърли поглед към брат си, сетне отново към Ки. Другото момче не можеше да види призрака, вперил в него омразен поглед. Нямаше нужното око.
Но той пак изглеждаше уплашен, сякаш можеше да го види, когато попита:
— Мога ли да ти кажа нещо, принце?
Тобин кимна.
Ки се заигра с края на юргана.
— Когато Айя ми каза за призрака, аз почти избягах, макар да знаех, че баща ми ще ме набие и прогони. Почти го сторих. А после, когато призракът започна да мята разни неща, за малко щях да се напикая от страх. Но ти просто си стоеше… — Той обгърна завитите си колене. — Опитвам се да кажа, че баща ми не е отгледал страхливци. Не ме е страх от нищо — с изключение на духове. Но мога да ги понеса, за да служа на някой толкова храбър. Ако все още желаеш да остана.
Мисли си, че се каня да го отпратя. В този миг Тобин за малко не изтърси всичко — за брат си, куклата, майка му и мократа нощна риза край вратата. Но възхитеният поглед на другото момче запечата устата му.
Наместо това Тобин сви рамене и каза:
— Всички се страхуват от него, дори Аркониел. Аз просто съм свикнал с него, това е. — Искаше да обещае на Ки, че призракът вече няма да го наранява, но не беше сигурен в това и не искаше да го лъже.
Другото момче се изправи на колене и докосна чело и сърце.
— Въпреки това казвам, че си храбър. И ако приемаш службата ми, кълна се в Сакор и Илиор, че ще ти служа до смърт.
— Приемам я — отвърна принцът, чувствайки се едновременно глупаво и гордо. Ки нямаше меч, който да му предложи, затова двамата сключиха ръце, а после по-голямото момче отново легна.
Макар да беше малък, Тобин разбираше, че между тях се беше случило нещо важно. До смърт. Това извика образа как двамата яздят под знамето на баща му на някакво далечно бойно поле.
Докато куклата оставаше скрита. Докато никой не я откриеше в кулата.
Мама е там, заключена в кулата.
Нощният ужас го обгърна. Той легна с гръб към Ки, радвайки се, че не е сам. Никога вече нямаше да отиде в кулата. Тя беше там, дебнейки да го сграбчи. Но кулата беше заключена, а брат му нямаше да пусне никого.
Брат му го беше предупредил и тайната беше в безопасност. Сега никога нямаше да види Ки да го гледа с изражението, което духът беше му показал във видението.