— Ще посетиш татко? — Върху лицето му изникна така нескрит копнеж, че сърцето я заболя.
— Да, принце. Да му предам ли поздравите ти?
— Ще бъдеш ли така добра да го запиташ кога ще се прибере?
— Възнамерявах да говоря с него за това. Ела да седнеш до мен, за да те опозная.
За момент й се стори, че той ще откаже, но възпитанието надви. Той се настани на табуретката, която бе поставила до стола си, любопитно поглеждайки към превързаната й ръка.
— Наранила ли си се?
— Снощи демонът ти ми беше много сърдит. Изгори ръката ми.
— Точно както накара коня ми да ме хвърли от седлото — додаде Аркониел.
— Не е трябвало да прави това. — Бузите на Тобин запламтяха, сякаш самият той бе извършил тези неща.
— Аркониел, бих желала да говоря с принца насаме. Ще ни извиниш ли?
— Разбира се.
— Вината не е била твоя, миличък — поде Айя, когато младият мъж излезе. Тя се чудеше как да подходи към странното дете. Когато Тобин не каза нищо, тя взе тънката му ръка в своята и се вгледа в очите му. — Вече си видял много тъга и уплах в младия си живот. Не мога да ти кажа, че не ти предстоят още, но се надявам животът ти да стане по-лек.
Все така задържала ръката му, в началото тя го питаше за обикновени неща: за коня му, фигурките и уроците с Тарин и Аркониел. Не прочете мислите му, просто остави впечатленията му да идват при нея през допира им. Тобин отговаряше на всеки от въпросите й, но не проявяваше самоинициатива.
— Страхувал си се много, нали? — каза накрая тя. — От майка си и от демона?
Тобин размърда крака, очертавайки малки кръгчета в земята с върховете на обувките си.
— Тя липсва ли ти?
Тобин погледна към нея. Между тях премина тръпка и тя зърна облика на Ариани, който принцът трябва да бе видял в онзи ужасен ден — образ тъй ясен, сякаш Айя се намираше в кулата с тях. Значи ужас бе накарал принцесата да се изкачи в кулата, а не омраза към детето. Ала с това изображение дойде и още нещо — бегъл намек за нещо друго, свързано с кулата. Него детето беше изтласкало по-далеч от ума си, отколкото тя смяташе за възможно за дете на неговата възраст. Видя го да поглежда към него.
— Защо те е толкова страх от кулата?
Тобин издърпа ръката си и я остави при другата в скута си, без да поглежда към магьосницата.
— Не ме е страх.
— Не трябва да ме лъжеш, Тобин. Страх те е до смърт.
Принцът мълчеше упорито, ала зад сините очи се зараждаше поток емоция.
— Призракът на мама е там — каза накрая той, изглеждайки странно посрамен. — Тя още се сърди.
— Съжалявам, че е била толкова нещастна. Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш за нея? Можеш да го сториш. На теб ти изглеждам непозната, ала съм служила на семейството ти дълги години. Познавала съм баща ти през целия му живот, а също така и майка му и дядо му. Бях тяхна приятелка. Искам да бъда и твоя приятелка и да ти служа. Аркониел също. Той каза ли ти това?
— Нари ми каза — промърмори Тобин.
— Негова идея беше да дойде тук и да стане твой учител, а също и идването на Ки. Притесняваше се, че растеш самотен, без връстници, с които да си играеш. Също така ми каза, че не си го харесвал.
Това й спечели единствено кос поглед и още мълчание.
— Демонът ли ти каза да не го харесваш?
— Той не е демон. Той е призрак — тихо каза Тобин. — Той и теб не харесва. Затова те е наранил снощи.
— Разбирам. — Тя реши да рискува, знаейки, че няма какво да губи откъм доверието му. — Лел ли ти каза, че призракът не ме харесва?
Тобин поклати глава, сетне се усети и я погледна сепнато. Една тайна беше разкрита.
— Не се страхувай, Тобин. Зная, че тя е тук. Аркониел също знае. Тя каза ли ти за нас?
— Не.
— Как я срещна?
Тобин се намести на табуретката.
— В горите, след като мама умря.
— Отишъл си в гората самичък?
Той кимна.
— Ще ме издадеш ли?
— Не, ако не искаш. Но трябва да ми кажеш истината. Защо си отишъл в гората, Тобин? Тя ли те повика?
— В сънищата. Тогава не знаех, че е тя. Трябваше да разбера, затова един ден се промъкнах. Изгубих се, но тя ме намери и ми помогна да се прибера.
— И какво друго направи?
— Даде ми да подържа зайче и ми каза как да викам брат си.