Зачаках.
Плъзгането престана, почна отново и нещо се помръдна долу (този път бях сигурен), нещо изстена. Всички звуци спряха.
Нямаше смисъл да чакам повече.
— Ало, там долу! — обадих се аз.
Нямаше отговор.
— Ало — повторих аз.
Осъзнах, че може би си имам работа с нещо от толкова далечно място в космоса, че космическият жаргон, който се използва в нашия сектор, не му е познат и ние да не можем да установим контакт.
После ми отговори разтреперан бухащ глас. В началото помислих, че е само шум, а после, като надмогнах шума, разбрах, че е дума — единичен, бухащ въпрос.
„Приятел?“ беше думата.
— Приятел — отвърнах аз.
— Трябва на мене приятел — започна бухащият глас. — Моля да се приближи безопасно. Не нося оръжие.
— А аз нося — малко мрачно обясних аз.
— От него няма нужда — каза нещото от сянката. — Аз съм в клонка и съм безпомощен.
— Онова там корабът ти ли е?
— Кораб?
— Превозното ти средство?
— Наистина е така, мили приятелю. То се разглоби. Вече не работи.
— Слизам долу — съобщих на нещото. — Насочил съм оръжието си към теб. Едно движение и…
— Ела тогава — покани ме бухането. — Няма движение. Ще лежа по гръб.
Изправих се и се прехвърлих бързо през върха на дюната. Хвърлих се по склона от другата страна, като се привеждах, за да представлявам колкото може по-дребна мишена. Държах пушката все така насочена към сенките, откъдето бях чул гласа.
Плъзнах се наведен в падината и я огледах отдолу. Тогава го видях — черна издутина, която лежеше съвсем неподвижно.
— Добре — викнах аз. — Тръгни сега към мене.
Издутината се помести, претъркаля се и отново застина.
— Да тръгна аз не мога.
— Добре тогава. Лежи там. Изобщо не помръдвай.
Притичах и спрях. Нещото лежеше неподвижно. Дори не трепна.
Приближих, като внимателно го гледах. Сега го виждах по-ясно. От челото му излизаше кичур пипала, които лежаха отпуснати на земята. От доста масивната му глава, ако частта от тялото с пипалата наистина бе главата му, се простираше тяло, дълго около метър и двайсет, чийто край бе тъп. Изглежда нямаше нито крака, нито ръце. Навярно ръце не му трябваха, щом разполагаше с тези пипала. Не носеше никакви дрехи, по тялото му нямаше изобщо нищо. Пипалата не държаха оръжие или някакъв инструмент.
— Какво ти е? — попитах го. — Мога ли да ти помогна?
Пипалата се повдигнаха и се залюляха като кошница, пълна със змии. Дрезгавият глас се дочу от устата, заобиколена от пипалата.
— Краката ми са къси — оплака се то. — Потъвам. Не ме държат. С тях само разбутвам пясъка. Изкопавам още по-голяма яма около себе си.
Две от пипалата с очи в краищата си бяха насочени право към мен. Оглеждаха ме целия.
— Мога да те измъкна оттук.
— Този жест ще е ненужен — отвърна съществото. — Ще заседна отново.
Пипалата, които му служеха за перископи, се движеха нагоре и надолу, преценяваха ме.
— Ти си голям — изскърца то. — Имаш ли я и силата?
— Искаш да кажеш да те нося?
— Само донякъде, до някое твърдо място.
— Не знам такова място — поклатих глава аз.
— Не знаеш… Тогава ти не живееш на тази планета.
— Не живея… Мислех си, че ти може би…
— На тази планета? — възкликна то. — Никой член на моята раса, който се уважава, не би удостоил такава планета и с изхождане по голяма нужда.
Клекнах, за да застана срещу него.
— А корабът? — попитах го. — Ако успея да те върна обратно на дюната…
— Няма да помогне. Там няма нищо.
— Но трябва да има. Храна и вода…
Водата, трябва да си призная, ме интересуваше значително.
— Не ми трябват — обясни то. — Аз пътувам с втората си самоличност и не се нуждая от храна или вода. Стига ми само малка защита от открития космос и известна топлина, за да не се повредят много живите ми тъкани.
Боже мой, какво става, питах се аз. Той беше във втората си самоличност и аз се чудех какво ли може да значи това, но не смеех да го попитам. Знаех как стават тия неща. Първо изненада, ужас или удивление, че може да съществува толкова невежествен и изостанал биологичен вид, който да не е запознат с идеята, после несръчен опит да се обясни същината и накрая описание на преимуществата й и съжаление към онези, които не я познават. Или щеше да стане така, или всичко това е табу, за което не може да се говори, и дори намекът за съдържанието му би се приел за обида.
А думите му за живите тъкани? Като че ли у него има и нещо повече от живи тъкани.
Това бе нормално, разбира се. Човек попада на странни неща при скитанията си из космоса, но когато се сблъска с тях, обикновено може да ги отбегне или да не им обърне внимание, а в случая аз не можех да постъпя така.