Чух как Бух се плъзга по склона. След миг Сара ми викна:
— Какво е това нещо? Къде го намерихте?
Обърнах се и я видях надвесена и загледана в Бух.
— Тък — повиших отново глас, — слез там и помогни на госпожица Фостър. Кажи на Смит да не мърда от мястото си.
Можех да си представя как оня сляп глупак се опитва да тръгне след Тък и целият се заплита.
Гласът на Сара беше жален и малко остър:
— Но капитане…
— И той се е загубил като нас — успокоих я аз. — Мястото му не е тук и е затруднен. Просто го отведете обратно в лагера.
Погледнах пак към колелото. Накрая бе започнало да се движи — въртеше се бавно, почти царствено, минаваше над склона на дюната и се издигаше все по-високо.
— Махайте се оттам — изкрещях на Тък и на Сара, без да се обръщам.
Колелото спря. Беше почти на билото. Сега дюната почти не го закриваше. Извисяваше се на фона на небето.
Тъй като сега можех да го огледам по-добре, забелязах, че странното при него беше, че е наистина колело, а не нещо, което само прилича на колело. Външният му ръб бе изработен от някакво много силно светещо вещество, шината му бе триметрова, но може би не по-дебела от трийсет сантиметра. Въпреки цялата му масивност, в него имаше нещо елегантно. С изкачването по дюната ръбът бе загребал малко пясък и го бе запратил по-навътре — сега пясъкът се сипеше, докато колелото се движеше напред. Зеленикавата главина плуваше в центъра на колелото и „плуваше“ бе точната дума, тъй като слабите спици, въпреки броя си, не биха могли да я задържат. А сега видях, че спиците, колкото и тънки да бяха, бяха пресечени с още по-фини жици (ако наистина бяха жици), които превръщаха цялото пространство между главината и шината в нещо като паяжина. Аналогията обаче свършваше дотук, тъй като самата главина нямаше нищо общо с паяк. Беше просто някаква сфера, която висеше в центъра на колелото.
Погледнах бързо през рамо и не забелязах останалите. По склона на дюната, където бяха минали, имаше дълбоки следи.
Изправих се и се плъзнах по склона, а след това се заизкачвах с мъка по следващото възвишение. На върха се обърнах и отново погледнах. Колелото си стоеше на същото място. Спуснах се по новия склон и се изкачих по дюната, зад която бях оставил останалите. Видях, че всички са долу, а колелото все още не се е поместило. Може би това бе краят на срещата, помислих си. Колелото е дошло да огледа и сега, доволно от видяното, щеше да си продължи по пътя.
Плъзнах се по склона и Сара се изправи да ме посрещне.
— Може би за нас има надежда — съобщи ми тя.
— Надежда да се измъкнем оттук?
— Вие сте казали на вашия Бух какво е станало — продължи тя. — Той изглежда има опит в тези неща.
— Дори не бях убеден, че му е ясно за какво говоря — учудих се аз.
— Той не е разбрал всичко, но зададе някои въпроси и сега работят по случая.
— Те?
— Тък и Джордж му помагат. Джордж е особено добър. Изглежда успява да долови къде е вратата.
— Това е точно работа за него — кимнах аз.
— Бих искала да престанеш да се отнасяш така с Джордж.
Нямаше време за препирни с нея, така че се спуснах по дюната.
Тримата бяха клекнали един зад друг — поне двамата клечаха, а Бух лежеше със заровени в пясъка крака. Тък гледаше втренчено напред, а отпуснатото лице на Смит имаше напрегнато и развълнувано изражение. Всички пипала на Бух бяха протегнати пред него и върховете им трептяха.
Погледнах в посоката, накъдето бе обърнат Тък, и не видях нищо. Там беше само извисяващия се склон на следващата дюна.
Стоях си тихо зад тях, а Сара дойде и застана до мене. Не помръдвахме. Не знаех какво става, но каквото и да беше, не исках да се намесвам. Ако мислеха, че има някаква възможност вратата да се тласне и да се отвори, нямах нищо против да опитат.
Изведнъж пипалата на Бух се отпуснаха и провиснаха към земята. Тък и Смит също отчаяно се приведоха. Явно онова, което се опитваха да направят, не бе станало.
— Повече сила ни трябва — забеляза Бух. — Може би ако всички ние…
— Всички ли? — попитах аз. — За съжаление не мисля, че ме бива по тия неща. Какво се опитвате да направите?
— Съсредоточаваме се върху вратата — обясни Бух. — Мъчим се да я отворим.
— Тя е още тук — намеси се Джордж. — Усещам ръбовете й.
— Можем да опитаме — съгласи се Сара. — Това е най-малкото.
Тя клекна до Бух.
— Какво трябва да направим? — попитах аз.
— Опитайте се да си представите вратата — каза Тък.
— После дърпаш — добави Бух.
— С какво дърпам? — попитах аз.