— Махайте се! — изглежда беше крясъкът. — Махайте се! Махайте се!
Отнякъде в огряната от луната и звездите нощ, от земята на нагънати дюни, долетя вятър или някаква сила, подобна на вятър, която ни блъскаше и ни отхвърляше назад, макар че — като си помислиш — не можеше да е вятър, тъй като не вдигаше пясъчна пушилка и не се чуваше ревът, който би придружавал подобен вятър. Блъсна ни обаче като юмрук и ни запрати замаяни назад.
Докато се препъвах под гневния поглед на проснатото върху дюната гадно същество осъзнах, че вече не съм стъпил върху пясък, а върху някаква настилка.
А после изведнъж дюната вече я нямаше и на нейно място се изправяше стена, като че ли врата, която не можехме да видим, се беше тряснала пред лицето ни, а заедно с това гневните звуци на съществото престанаха и се заместиха от мълчание.
Тишината не продължи много, тъй като Смит започна да крещи като малоумен:
— Върна се! Приятелят ми се върна! Той отново е в ума ми. Върна се при мене…
— Млъкни! — викнах му аз. — Стига си дрънкал!
Той поутихна, но продължи да мърмори седнал на задник с протегнати крака и онова глупаво противно изражение на екстаз, изписано по лицето му.
Бързо се огледах и видях, че сме се върнали в стаята, от която бяхме дошли, стаята със светещите блокове, върху които блестяха очертанията на други светове.
Завърнахме се благополучно, помислих си, макар че това не се дължеше на някакво усилие от наша страна. Ако разполагахме с достатъчно време, накрая сигурно бихме могли да открехнем оная врата толкова, че да успеем да минем през нея. Но не ни се бе наложило, някой го бе направил вместо нас. Беше се появило същество от оня пустинен свят и ни бе изхвърлило.
Нощта, която се бе спуснала над белия свят, когато бяхме още в него, отново бе заменена с ден. През масивния вход виждах бледожълтата светлина на закритото от гигантските сгради слънце.
Нямаше и следа от хобитата и от човекоподобното джудже, което бе избрало света, в който хобитата ни захвърлиха.
Изтърсих брича и свалих пушката от рамото си. Имах сметки за уреждане.
Глава четвърта
Открихме ги в голяма стая, която приличаше на склад, на един етаж под фоайето, в което имаше врати към толкова много други светове.
Джуджето беше разстлало багажа ни по земята и го изучаваше. Няколко купчини вече бяха отделени и то сега ровеше в още една торба, а всичко останало бе подредено старателно отстрани и чакаше реда си.
Хобитата го бяха заобиколили в полукръг, гледаха и се люлееха по-спокойно, а по издяланите им лица, макар че бяха безизразни, ми се стори, че откривам чувство на задоволство от добрия товар, който бяха донесли.
Бяха толкова увлечени в заниманията си, че никой не ни забеляза преди да влезем и да пристъпим няколко крачки. Хобитата, след като ни видяха, се отдръпнаха върху кънките си, а джуджето започна бавно да се изправя, като че ли вратът му се бе схванал от продължителното навеждане над вещите ни. Все още полунаведено, то ни изгледа през провисналия над очите му кичур рошава коса. Приличаше на вдигнало глава английско овчарско куче.
Ние всички се спряхме и застанахме един до друг. Не казвахме нищо, само чакахме.
Джуджето накрая се изправи напълно — много внимателно и бавно. Хобитата стояха неподвижни, наклонени назад върху кънките си.
Джуджето потри възлестите си ръце:
— Вече се канехме да дойдем за вас, господарю.
Посочих с пушката си багажа, пръснат по земята.
— Просто формалност — тръсна глава то.
— С оглед на тежките данъци ли? — попитах го. — Много тежките данъци.
— Ни най-малко — отвърна то. — Просто има определени неща, които не се допускат на тази планета. Макар че ако настоявате, може да се разреши определен безплатен минимум. Възможностите ни да складираме ценните неща са много ограничени. А ви осигуряваме обслужване, от което имате голяма нужда и…
Огледах склада. Беше пълен със сандъци, кошници и други, по-необичайни контейнери. Най-разнообразни предмети бяха подредени или натрупани един върху друг.
— Откровено казано — започнах аз, — мисля, че се оправяте доста добре. Ако питате мен, не смятам, че сте се канели да ме приберете. Можехме да си останем в оня пустинен свят завинаги, ако зависеше от вас.
— Кълна се, че не — разпали се то. — Тъкмо се канехме да отворим вратата. Но прекрасните предмети, които носите, така ни заинтересуваха, че загубихме представа за времето.
— Кажете ни най-напред защо ни запратихте там? — запита Сара. — В пустинния свят?