— Ами за да ви предпазим от смъртоносните вибрации — обясни то. — И ние самите се прикрихме. Тези вибрации се появяват всеки път, когато пристигне кораб. Винаги идват през нощта, преди зората на деня след кацането.
— Земетресение ли? — попитах го аз. — Разтърсване на планетата?
— Не на планетата — отвърна джуджето. — Разтърсване на сетивата. То смразява мозъка, раздира плътта. Не пощадява ничий живот. Ето защо ви прехвърлихме в другия свят — за да спасим живота ви.
Лъжеше ни. Нямаше как да не е така. Или поне ни лъжеше за намерението си да ни върне от пустинния свят. За плъх като него това изобщо не се налагаше. У него бяха всичките ни принадлежности. Нямаше какво да спечели, ако ни върне от света, в който ни бе запратило.
— Другарче — обадих се аз. — Не вярвам на нито една твоя дума. Защо кацането на кораба трябва да предизвиква такива вибрации?
То опря крив пръст до големия си нос.
— Светът ни е затворен — обяви то. — Тук никой не е добре дошъл. Когато пристигнат посетители, той постъпва така, че да умрат преди да напуснат града. А за да не успеят в никакъв случай, планетата запечатва кораба им, така че да не могат да отлетят и да разкажат какво са открили тук.
— И все пак — възразих аз — имаше мощен направляващ лъч, зовящ лъч, който се разпространяваше далече в пространството. Лъч, който да привлича посетители. Вие ни примамихте, а после ни запратихте в пустинния свят и прибрахте всичките вещи, които бяхме взели от кораба. Получихте всичко освен кораба, а може би сега работите по въпроса как да получите и него — нашия кораб и останалите запечатани возила там. Нищо чудно, че хобитата настояваха да си вземем целия багаж. Знаели са какво ще стане с кораба. Явно вие самите още не сте успели да се преборите с това запечатване.
— Това са част от правилата на затворената планета, сър — поклати глава то. — Навярно могат да се заобиколят, но още не ни е известно как.
След като виждаше, че съм успял да го притисна, не си правеше труда да отрича. Щеше да признае всичко или почти всичко и дори да се надява, че честността и прямотата му ще бъдат оценени. Защо ли толкова много същества, където и да ги откриеше човек, се оказваха такива гадини?
— Още едно нещо, което не мога да си обясня — продължи джуджето, — е как успяхте да се върнете тук. Никога досега не сме имали случай някой да успее да се върне от един от другите светове. Не докато ние сами не го пуснем.
— И твърдите, че сте смятали да ни пуснете?
— Да, кълна се. А може да си вземете и всички вещи. Изобщо не сме имали намерение да ги прибираме.
— Това вече е добре — кимнах аз. — Ставате разумен. Но ние искаме и други неща.
— Какво например? — наежи се той.
— Информация — отвърнах аз. — За друг човек. Хуманоид подобен на нас. С него би трябвало да има и робот.
Той се озърна, като се мъчеше да вземе решение. Помогнах му да реши, като насочих пушката към него.
— Отдавна — каза накрая той. — Много отдавна.
— И само той ли е дошъл? Само той от нашата раса?
— Не. Преди него дори имаше други като вас. Шест-седем души. Излязоха от града и повече никой не ги видя.
— Но не сте ги прехвърляли в друг свят?
— Защо, прехвърлихме ги. Ние го правим с всички, които пристигат тук. Налага се. Всяко кацане предизвиква появата на нова вълна убиец. След преминаването на вълната убиец ние сме в безопасност до поредния кораб. Прехвърляме всички новодошли в друг свят, но винаги ги връщаме.
А може би, помислих си аз, ми казваше истината. Макар и не цялата истина. Може би разполагаше и с други номера, които още не бяхме видели. Макар че сега чувствах, че би се поколебал преди да ги опита. Бяхме го поставили натясно.
— Но с пристигането на всеки кораб се появява нова вълна убиец — подсетих го аз.
— Само в града обаче — уточни той. — Ако човек е вън от града, няма опасност.
— Значи никой, след като пристигне, не остава в града?
— Никой. Винаги напускат града. Отиват да търсят нещо, което си мислят, че ще намерят извън него. Повечето от тях винаги търсят нещо.
Боже мой, така е, помислих си, те винаги са по следите на нещо. Колко ли други разуми, в различните си форми, бяха чули гласа, който говореше нещо на Смит, и бяха подмамени да го търсят.
— Казвали ли са ви някога — попита Сара — какво точно търсят?
— Те са много потайни — ухили се той накриво.
— А другият хуманоид? — подсети го Сара.
— Онзи, който е дошъл сам, само с робота си…
— Робот? Искате да кажете метален хуманоид, който много прилича на него?
— Не се правете на глупав — намесих се аз. — Знаете какво е робот. Онези хобита там са роботи.