— Роботи не сме ние — обади се Добин. — Честни хобита сме.
— Ти мълчи — сопнах му се аз.
— Да — кимна джуджето. — Оня с робота. Той също тръгна нанякъде и не се върна. Но след време роботът се върна. Макар че не ми каза нищо. Нито дума.
— Роботът още ли е тук? — попита го Сара.
— Част от него е при мене — отвърна джуджето. — Онази част, която го задвижва, за съжаление, я няма. Предполагам, че я наричате мозък. Мозъкът му го няма. Продадох го на дивите хобита, които живеят в пустошта. Те много го искаха, платиха много добре. И не можах да им откажа. Щеше да ми струва живота, ако го бях направил.
— Тези диви хобита — попитах аз, — къде можем да ги открием?
Той сви рамене:
— Това не се знае. Скитат се по разни места. Най-често са на север оттук. Много са диви наистина.
— Защо ли на дивите хобита им е трябвал мозъкът на Роскоу? — зачуди се Сара. — Каква ли работа би могъл да им свърши?
Джуджето разпери ръце:
— Как мога да знам? Те са същества, на които не смееш да задаваш много въпроси. Много са груби и диви. Имат тела на хобита, но главите и ръцете им са като вашите, викат силно и са несговорчиви.
— Кентаври — обади се Тък. — Чувал съм, че в галактиката ги имало много. Почти колкото и хуманоидите. И аз съм чувал, че са много несговорчиви, както твърди и господинът тук. Но никога не съм ги виждал.
— Значи сте им продали само мозъка? — попитах аз. — А тялото на робота е още тук.
— На тях не им трябваше тялото. Още е при мене.
Зарязах космическия жаргон и се обърнах към Сара на английски:
— Как мислиш? Да се опитаме ли да намерим Найт?
— Той би могъл да бъде…
— Ако е още жив, той ще е много, много стар човек. Според мене, по-вероятно е да е умрял. Роботът се е върнал. Той не би изоставил Найт, ако е бил жив.
— Може би ще открием накъде е отивал — допусна Сара. — Ако можем да вземем мозъка и да го върнем в тялото на Роскоу, той би могъл да ни каже какво е търсел Найт и къде бихме могли да го открием.
— Но той нали не е искал да говори. Не е казал нищо на джуджето.
— Може би с нас ще говори — предположи Сара. — Все пак неговите хора сме ние. Хора като нас са го изработили и ако у него има някаква преданост, каквато допускам, че има, тази преданост би се проявила тъкмо към хора от нашата раса.
Обърнах се отново към джуджето:
— Добре. Ще ни трябва тялото на робота и карти на планетата. Малко вода. Хобитата ще носят нас и багажа ни и…
То се ужаси, отдръпна се от мен и упорито тръсна глава:
— Не можете да вземете хобитата. Те са ми нужни на мене.
— Не ме оставихте да довърша — продължих аз. — Вземаме и вас.
— Не може да направите това — изпищя Добин. — Той трябва да остане тук и да предупреждава пристигащите кораби, да ги предпазва от вълната-убиец. Господарю, разберете…
— Е, можем да се погрижим за това — махнах с ръка аз. — Ще спрем лъча. Щом няма лъч, който да ги примамва, няма кой да дойде.
— Но вие не можете да го спрете — изплака джуджето. — Никой не може да го направи, тъй като не знаем къде е разположен предавателят. Аз самият никога не съм го виждал. Търсил съм го и други преди мене са го търсили, но така и не е известно къде е.
Стоеше пред нас изумен. Изглеждаше напълно отчаян.
— По дяволите — изругах аз.
— В това има логика — обади се Сара. — И аз се чудех през цялото време. Някой друг е построил града и е включил лъча — дребният ни приятел тук едва ли би могъл да направи това. Той просто живее тук като дивак в изоставения град и събира отпадъците, доколкото ги има.
Знаех си, че и аз би трябвало да се сетя за това. Но захвърлянето ни в пустинния свят ме бе обидило много, обиден бях и че джуджето тършува из вещите ни, така че просто бях настроен кръвожадно. Ако малката гадина беше направила нещо, което не ми харесва, сигурно щях да я прострелям.
— Кажете ни — обърна се към него Сара — какво точно сте вие. Този град не е построен от вашата раса, нали?
— Нямате право да ме питате — изпищя то с изкривено от гняв лице. — Положението е достатъчно лошо и без вашите въпроси.
— Няма никакво основание да не ви питаме — повиших глас аз. — Необходимо ни е да знаем точно какво става. Давам ви около пет секунди.
Не му трябваха петте секунди. Краката му омекнаха и той тежко се отпусна на пода. Обгърна здраво корема си с кльощавите си ръце и се заклати напред-назад, като че ли го болеше стомахът.
— Ще ви кажа — изстена той. — Не стреляйте — ще ви кажа. Колко е срамно обаче! Срамът, срамът, срамът.
Вдигна към мен умолителния си поглед:
— Аз не мога да лъжа. Ако можех, щях да го направя. Но тук има някой, който би познал, че лъжа…