— Кой е той? — попитах аз.
— Аз съм — обади се Бух.
— Какво имаш ти? Вграден детектор на лъжата?
— Това е една от скромните ми възможности — отвърна Бух. — Не ме питай как става, не мога да ти обясня. Имам множество недостатъци, но това умение и още няколко владея добре. А тази личност, която го усеща, казва нещо подобно на истината, макар и не съвсем пълно.
Джуджето не свеждаше поглед от мене:
— Може би в момент като този ние хуманоидите трябва да се поддържаме един друг. Нещо ни свързва…
— Не и нас двамата — отсякох аз.
— Вие сте много корав с него — забеляза Сара.
— Госпожице Фостър — обадих се аз. — Дори не съм почнал още. Смятам да го изслушам.
— Но ако то разсъждава нормално…
— Не го прави. Разсъждавате ли нормално, другарче?
То ме огледа внимателно и поклати глава:
— Гордостта ми е стъпкана в праха. Спомените за предшествениците ми са омърсени. От толкова време — от толкова време се преструваме, че понякога си го вярваме — си мислим, че ние сме построили този прекрасен град. Ако ме бяхте оставили на мира, ако изобщо не бяхте идвали, накрая щях да си умра с това убеждение, с мисълта, че тъкмо ние сме го построили. А после всичко би свършило, не би имало значение нито за някого, нито за цялата вселена, че не ние сме строителите. Защото аз съм последният от рода си и няма да оставя човек, за когото това да е важно. Никой няма да ме замести. Задълженията ми ще се поемат от хобитата, а с течение на времето те може би ще намерят друг, който да ги върши. Защото тук трябва да има някой, който да предупреждава и да спасява новодошлите.
— Можеш ли да ми кажеш — обърнах се към Добин аз — за какво точно става дума?
— Не ще ви кажа нищо, господарю — заяви Добин. — Вие дойдохте при нас с тежка ръка. Ние ви спасяваме живота, като ви прехвърляме в друг свят, а после вие подозирате, че няма да ви измъкнем. Вие се възмущавате, когато откривате, че доброжелателят ви, в проява на нормално любопитство, разглежда багажа ви. Казвате, че ни давате пет секунди, заплашвате ни, държите се много нелюбезно във всяко отношение и…
— Стига толкова! — викнах аз. — Няма да разреша да ми говори така един лошокачествен робот!
— Не сме роботи ние — официално заяви Добин. — Казах ви, вече много пъти, че сме обикновени хобита.
И така, отново се бяхме върнали към това смешно твърдение, към странната и упорита гордост. Ако не бях така ядосан, щях да избухна в смях. Но при сегашното положение вече ми бе дошло до гуша.
Пресегнах се, грабнах джуджето за набраната част от халата му, която му висеше около кръста, и го повдигнах. То увисна, кльощавите му крака заритаха, като че ли се канеха да побягнат, но не можеха, тъй като бяха във въздуха.
— Достатъчно — викнах аз. — Не знам повечето подробности и не ме интересуват, но ти ще ни дадеш каквото ни трябва и то без извъртания. Ако не го направиш, ще ти скърша мръсния врат.
— Внимавай! — изпищя Сара. Обърнах глава и видях, че хобитата ни нападат вдигнати на задните си кънки със застрашително насочени предни крака.
Захвърлих джуджето. Не гледах накъде — просто го метнах и насочих пушката си, като обезкуражен си спомних как лазерният лъч изобщо не бе подействал върху повърхността на кристалния космодрум. Ако хобитата бяха изработени от същия материал, а изглеждаше точно така, със същия успех бих могъл да го замерям и с камъни.
Но още докато вдигах пушката, Бух бързо се насочи напред и политайки, изведнъж засия. Това е странен начин за описание, но не мога да се сетя за по-добър. Както се бе устремил, с тракащи по пода малки крака, тялото му затрептя сред синкава мъгла, като че ли се бе превърнал в развален електрически трансформатор. Въздухът някак се разтърси, всичко подскочи странно, после нещата отново дойдоха в предишното си състояние. Освен че всички хобита бяха натрупани едно върху друго в далечния ъгъл на стаята, сплетени едно в друго, с размахани нагоре кънки. Не бях забелязал да се движат — просто изведнъж се оказаха там. Като че ли бяха преместени, без всъщност да минават през пространството. В един миг се бяха втурнали към нас с вдигнати кънки, в следващия миг вече бяха струпани в ъгъла.
— Ще се оправят — извинително каза Бух. — Повредени изобщо не са. Ще бъдат вън от строя само за миг. Отново ще може да се използват. Съжалявам за изненадата, но трябваше да се действа бързо.
Джуджето се изправяше сред бъркотията от варели и кутии, където го бях запратил. От вида му личеше, че няма никакво намерение да се бори. Това важеше и за хобитата.
— Тък — поръчах аз, — тръгвай. Събери ни вещите. Тръгваме веднага щом натоварим хобитата.