Глава пета
Градът бе плътно около нас. Издигаше се от всички страни. Стените му се извисяваха право към небето и когато свършваха (ако наистина свършваха, защото долу, при основите им, човек не можеше да е сигурен), над тях се виждаха само тесни ивици синьо небе, така далечно и бледо, че напомняше на белотата на стените. Тясната улица не беше права — сучеше се и се увиваше, губеше се сред канарите от сгради. Постройките бяха почти едни и същи. Те не отразяваха някакви схващания за архитектурата, освен ако правите линии и масивността може да се нарекат архитектура.
Всичко беше бяло, дори настилката на улицата, по която вървяхме — тя не можеше да се нарече паваж. Беше по-скоро под, който се стелеше между сградите, но беше като част от тях, плоскост, простираща се навсякъде, без нито един ръб или шев. И настилката, и градът като че ли нямаха край. Човек изпитваше чувството, че никога няма да напусне града, че е заловен и пленен, че оттук няма изход.
— Капитане — започна Сара, — не съм убедена, че ми допада начинът, по който действате.
Не си направих труда да й отговоря. Знаех, че неудовлетворението от мене я яде дни наред — още откакто бяхме на борда на кораба и след като се приземихме. Рано или късно щеше да започне да се кара с мене и нищо, което бих могъл да кажа, нямаше да промени това.
Хвърлих поглед през рамо назад и видях останалите — Смит и Тък яздеха две от хобитата, а останалите бяха натоварени с вещите ни и с туби вода. Зад хобитата вървеше Бух, като куче, което пази стадо овце, и от време на време тръгваше странично отново като куче. Тялото му се спускаше ниско до земята и от всяка страна имаше по няколко десетки дебели крачка̀, като стоножка. Знаех, че докато се намира зад тях, хобитата няма да си позволят номера̀. Уплашени бяха до смърт от него.
— Пипате извънредно тежко — продължи Сара, след като видя, че не отговарям. — Просто се втурвате напред. У вас няма абсолютно никакъв финес и мисля, че това ще ни докара неприятности.
— Говорите за джуджето — предположих аз.
— Бихте могли да поговорите по-спокойно с него.
— Да си говоря с него и да го оставя да ни обере до шушка?
— Той каза, че смятал да ни изведе от другия свят и аз съм склонна да му вярвам — замисли се тя. — Тук трябва да са идвали и други пътници. Тях трябва да ги е върнал от световете, където ги е изпращал, и да ги е оставял да продължат пътя си.
— В такъв случай — попитах аз, — моля ви дайте ми някакво обяснение за плячката, с която е претъпкан складът.
— Възможно е да е откраднал част от нещата — призна Сара — или нещо да ги е излъгал и да е оставил това-онова преди да потеглят. Някои от експедициите може да са претърпявали неуспех и той да е излизал след това и да е прибирал вещите.
Знаех, че е възможно. Всяко от предположенията й бе възможно. Но не ми се вярваше. Джуджето бе казало, че ние сме първите, които са се върнали от другите светове без негова помощ, но може би и това бе лъжа, предназначена да ни накара да се възгордеем, че сме били толкова умни. А и ние всъщност не бяхме излезли сами. Бяхме изхвърлени, а не би било изненадващо, ако и някоя друга от пристигналите тук групи се е сблъскала със същото. На обитателите на тези други светове сигурно вече им е омръзнало някой постоянно да им подхвърля чужденци.
Но не всички хора, запратени по другите светове, са били изхвърляни, така че за джуджето и приятелите му, хобитата, е оставала добра плячка. Макар че човек трудно можеше да си представи каква би била ползата им от всички тия вещи. Не биха могли да ги използват, а на такава планета, която има вграден капан за всички пришълци, не би имало и възможност да се търгува с някого от космоса. Джуджето явно се занимаваше донякъде с местна търговия, тъй като бе продало мозъка на Роскоу на племето кентаври, но тукашната търговия едва ли носеше голяма печалба.
— Като става дума за джуджето — досети се Сара, — в началото го заплашихте да го вземете с нас, а после го оставихте. След като сме се заели с всичко това, лично аз бих се чувствала по-добре, ако можехме да го държим под око.
— Не можех да понасям скимтенето и мрънкането му — накратко обясних аз. — Освен това, когато разбра, че няма да го вземем, то много се зарадва и ни остави без възражения да вземем всичко, което искахме. Включително и онова, което е останало от Роскоу, водата и картите.
Повървяхме малко в мълчание, но тя още не беше доволна. Сърдеше ми се. Не й харесваха действията ми, искаше да ми го каже много убедително, но не постигаше особен успех.
— Не ми харесва този ваш Бух — смени темата тя. — От него ме побиват тръпки.