— Спаси ни главите, когато хобитата ни се бяха нахвърлили — наблегнах аз. — Предполагам, че сте така смутена, защото не разбирате с какво точно ги е ударил. Лично аз не се интересувам как го е направил, доколкото още има тази способност и може да я приложи, ако отново загазим. И не ме интересува какви чувства предизвиква, доколкото остава с нас. Имаме нужда от него.
Тя ме изгледа злобно:
— Това е удар срещу нас, останалите. Вие не харесвате Джордж, не харесвате Тък и едва-едва се държите любезно с мен. И се обръщате към всички с „другарче“. Не обичам хората, които наричат останалите „другарче“.
Поех дълбоко дъх и започнах да броя до десет, но но не изчаках десетте.
— Госпожице Фостър — казах й, — вие несъмнено помните всичките пари, които прехвърлихте на моя сметка на Земята. Всичко, което се опитвам да постигна тук, е да заслужа цялата прекрасна сума. И смятам да я заслужа независимо от вашите действия или думи. Вие участвате в тази плиткоумна приумица както мене и останалите, а аз съм поел командването, защото вие ми го поверихте и не виждам какво можете да кажете за това, докато не стигнем обратно на Земята — ако изобщо се върнем.
Не знаех какво може да направи тя. И не се интересувах особено. Нашият конфликт бе назрявал от доста време, скоро след като бяхме отлетели от Земята, и трябваше да му се сложи край, защото иначе всички пропадахме. Макар че, откровено казано, според мене и така бяхме доста пропаднали. В тази планета имаше нещо, което предизвикваше неловкост — нещо прикрито зложелателно, непреодолим хлад като студенината в кривогледо око, нещо, което човек не можеше да посочи точно, а може би и се боеше да го посочи заради онова, което би видял. А как щяхме да се махнем от планетата, след като корабът ни бе запечатан?
Мислех си, че тя ще се спре насред улицата и ще избухне. Мислех си, че може да ме заплаши с пушката си или дори да се опита да ме застреля.
Не направи нищо подобно. Просто продължи да крачи редом с мене. Изобщо не наруши ритъма на крачката си. После заяви тихо и почти закачливо:
— Какъв неприятен кучи син излязохте.
Не се обидих. Навярно си бях заслужил определението. Бях груб с нея, но се налагаше. Трябваше да й се даде да разбере, а освен това съм бил наричан и с много по-лоши неща.
Продължавахме да вървим и аз се зачудих колко ли е часът. Според часовника ми, бяхме вървели по улицата малко повече от шест часа, но това не значеше нищо, тъй като нямах никаква представа колко трае денят на тази планета.
Опитвах се да запазя бдителността си, макар че нямах представа от какво точно се пазя. Градът изглеждаше изоставен, но и това не значеше, че в него не се спотаява нещо много зло, което може всеки момент да се нахвърли отгоре ни. Наоколо бе прекалено тихо и невинно. В такова място просто не можеше да не живее никой.
Улиците бяха тесни — оная, по която вървяхме, и пресечките й. Сградите бяха съвсем отвесни и се извисяваха нагоре. Отделните прекъсвания в равните бели стени навярно бяха прозорци, макар че не приличаха на прозорци. Обикновено няколко малки, непретенциозни врати водеха към улицата от всяка сграда, но имаше и големи тераси, разположени във вдлъбнатини, издълбани в стените, които свързваха улицата с масивни порти, високи няколко етажа. Повечето от вратите стояха отворени. Някой някога е построил града, а после си е тръгнал, без да го е грижа дори да затвори след себе си.
Улицата изведнъж зави и след като заобиколихме ъгъла, се превърна в права, тясна алея, която вървеше все напред на много по-голямо разстояние от изминатите досега празни участъци. А много далече, в края на улицата, се изправяше едно от големите дървета, които се издигаха над града. Бяхме видели няколко от тях от космодрума, но това беше първото, което виждахме оттогава. Сградите се издигаха толкова високо от двете страни на улицата, че закриваха всичко, което не се намираше право над главите ни.
Двамата със Сара се спряхме. Зад гърба ни хобитата също замръзнаха. Сега, след като кънките им престанаха да дрънкат, все още чувах монотонния звук. Осъзнах, че вече известно време го бях чувал, но не му бях обръщал внимание, тъй като почти се заглушаваше от шума на кънките.
Но хобитата сега стояха неподвижни, а шумът продължаваше. Обърнах се и видях, че идва от Смит. Той се поклащаше в седлото си и гукаше като щастливо бебе.
Стоях и не говорех. Сара нетърпеливо ме подкани:
— Добре де, хайде кажете го.
— Не съм казал нищо — поклатих глава аз — и няма да кажа. Но ако не си затвори плювалника, ще му изработя намордник.
— Той само проявява радостта си — обясни Тък. — Наистина, капитане, не бихте могли да възразявате срещу малко радост. Изглежда съвсем се приближаваме към съществото, което му е говорило вече толкова години, и сега той почти не е на себе си от вътрешно щастие.