Смит не обръщаше внимание на нищо покрай себе си. Просто седеше приведен върху хобито и си гукаше като полуумно бебе.
— Да продължаваме — подканих ги аз. Преди това смятах да спрем за малко, да починем и да хапнем нещо, но по някаква причина мястото сега не ми се струваше подходящо. Но може би изобщо не беше това навярно исках да тръгнем, така че шумът от кънките на хобитата да заглуши гукането.
Очаквах, че Сара ще възрази, ще каже, че налагам прекалено бързо темпо и че е време да починем, но тя закрачи редом с мене и продължихме да вървим по улицата, без тя изобщо да се обади.
Дървото от края на улицата нарастваше непрекъснато или изглеждаше, че нараства. Това се дължеше, разбира се, само на по-добрата перспектива, в която го виждахме с приближаването си. Накрая забелязахме, че стои на известно разстояние от края на улицата и че изглежда два пъти по-високо, може би повече от два пъти, от сградите, подредени от двете страни на алеята. А това значеше два пъти по-високо от всяко здание в града, тъй като те и тук бяха точно толкова високи колкото и в центъра на града.
Слънцето вече клонеше на запад, когато успяхме да стигнем края на улицата. Това наистина беше краят й. Градът просто свърши и пред нас се откри празно поле, с червеножълта земя — не съвсем пустиня, но нещо много близко до пустинята — земя с пънове, далечна синя планинска верига и дървета тук-таме. Имаше и друга растителност — малки и ниски храсти, но единственото по-високо нещо бяха чудовищните дървета. Само едно от тях бе близо, на около пет километра, макар че разстоянието бе трудно за определяне.
Улицата свърши и се превърна в пътека — не път, а пътека, която в течение на годините се беше слегнала с около метър сред околната почва. Тя се виеше с множество завои сред червено-жълтата земя. На около два километра от града се издигаше самотна сграда — не така масивна като зданията в града, но все пак внушителна. За разлика от сградите в града представляваше само огромен правоъгълник. Сякаш бе куха, но въпреки това изглеждаше здрава. Беше изградена от някакъв червеникав материал и дори това бе достатъчно, за да я разграничи от белотата на сградите в града. Имаше кули със заострени върхове и нещо като прозорци, много нависоко, а до трите големи отворени предни врати водеше огромна тераса.
— Капитан Рос — обади се Сара, — може би трябва да спрем за малко. Денят ни беше дълъг и тежък.
Може би очакваше да започна да споря, но аз не го направих. Денят ни наистина беше дълъг и тежък и беше време да починем. Навярно трябваше да дам почивка още преди, но нещо ме караше да напуснем града, ако можем. Бяхме вървели непрекъснато осем часа или повече и слънцето бе изминало още едва половината от пътя си към западната част на небето. Светлина сигурно щеше да има още няколко часа, но бяхме направили достатъчно за един ден. Дните сигурно са дълги тук, казах си.
— Да се нагласим при сградата — предложих аз. — След като си устроим лагера, ще отидем да я огледаме.
Тя кимна и продължихме натам. Смит още гукаше, но звуците му се чуваха само когато заглъхнеше шумът от кънките на хобитата. Ако продължаваше така и щом се устроехме, трудно бих се сдържал да не го принудя да мълчи. Безкрайният му припев надвишаваше човешкото търпение.
В града слънцето не достигаше до нас пряко, но сега лъчите му бяха топли — не горещи, а топли, с онази добре дошла, окуражаваща топлина, която човек свързва с пролетта. Самото ходене на слънце беше приятно. Въздухът беше чист и прозрачен, през него се носеше благоуханието на растителност — смолист и богат аромат, който щипеше в носа.
Пред нас червената сграда се изправяше самотна на фона на безоблачното небе, върховете на кулите й сякаш се забиваха в самото небе. Добре беше, че сме излезли от града, че можехме отново да виждаме небето. Имах чувството, че най-накрая сме се устремили към целта си, каквато и да бе тя.
Отново се зачудих колко ли още лудости щяхме да извършим. Ако следвахме сегашната си лъкатушна пътека, можеше и да открием кентаврите, които бяха купили мозъка на Роскоу и ако той още бе у тях, навярно бихме могли да го откупим и да го присадим обратно към тялото на Роскоу, който пък би могъл да ни каже за какво изобщо става дума.
На времето аз сам бях предприемал доста безсмислени начинания, но за преживявания като тия ти трябваха жена, ловец на едър дивеч, замечтан слепец и подличък псевдомонах с мръсни нокти. Може би съществуваха и по-добри комбинации, но докато не срещна някоя, за мене тези тримата бяха върхът.