Бяхме на половината път до сградата, когато зад нас отекнаха учудени и изплашени писъци и като се обърнах видях, че хобитата се бяха спуснали бързо към нас. Почти без да мисля, се хвърлих встрани от пътеката, като пътем грабнах Сара през кръста и я повлякох със себе си. Двамата се изтъркаляхме до пътеката, а хобитата профучаха край нас, като кънките им се движеха така бързо, че не можеха да се различат. И Смит, и Тък се бяха вкопчили отчаяно в седлата си, а кафявото расо на Тък се вееше зад него и плющеше на вятъра. Хобитата хвърчаха с такава скорост, че скоро щяха да достигнат терасата, която водеше в сградата. Пищяха през цялото време — от писъците им по гърба ми пролазиха тръпки.
Бях успял да се изправя донякъде, когато нещо избухна точно над главата ми — не беше силна експлозия, а приглушен трясък — и тъмночервени топчета профучаха през въздуха и отскочиха от земята.
Не знаех какво става, но беше ясно, че не бяхме избрали подходящо място за почивка. Хобитата сигурно знаеха какво има и затова се бяха насочили към терасата. На мене ми се искаше да ги последвам веднага. Издърпах Сара на крака и се затичахме натам.
От дясно се дочу нов трясък и нови тъмночервени топчета се разпиляха по земята, като вдигаха малки облачета прах, докато отскачаха.
— Дървото е! — задъхано изкрещя Сара. — Дървото ни замеря с нещо!
Извъртях глава и видях из въздуха доста тъмни топки, които явно долитаха откъм дървото.
— Внимавайте! — извиках на Сара и я повалих заедно със себе си на земята. Над нас се носеха тъмните топки, туп! туп! туп!, а въздухът изглеждаше изпълнен със злонамерено свистящи топчета. Едно от тях ме удари в ребрата и се почувствах като ритнат от магаре, друго ме жегна по бузата.
— Хайде! — извиках на Сара и отново я издърпах. Тя обаче пусна ръката ми и дотича преди мене до терасата. Навсякъде около нас ехтяха глухите трясъци, а повърхността на терасата бе обсипана с отскачащи топчета. Ние все пак преминахме невредими по терасата и се вмъкнахме през вратата.
Останалите вече бяха там — хобитата, притиснати уплашено едно към друго, и Бух, който сновеше пред тях като разтревожено овчарско куче. Тък се беше отпуснал върху седлото си, а Смит бе престанал да гука и седеше не отпуснат, а изправен, доколкото дебелината му позволяваше, по лицето му се четеше някакъв глупав щастлив израз, който направо плашеше.
Пред вратата тъмните топки все още долитаха и избухваха с приглушения си трясък, като запращаха вихрушка от свистящи топчета, които се блъскаха по цялата тераса и отскачаха от нея.
Погледнах Сара, която изглеждаше някак объркана. Спретнатият й пътешественически костюм бе смачкан и напрашен, едната й буза беше оцапана.
Усмихнах й се. Видях, че през цялото време беше държала пушката си. Зачудих се дали не я е залепила за себе си.
Нещо дребно пробяга много бързо покрай мене, последва го второ, после цялата тераса се наводни с малки бегачи, които се оказа, че приличат на плъхове. Всеки от тях захапваше по едно от подскачащите топчета, хващаха ги дори във въздуха. После малките гризачи тръгнаха обратно стиснали със зъби топчетата.
Някакъв шум, примесен с цвърчене, долетя от тъмнината зад нас и след секунда стотици от плъховидните се изсипаха между нас, промъкваха се между краката ни, блъскаха се забързани в тях — всички бързаха към терасата и към подскачащите топчета.
С пристигането на плъховидната орда хобитата бяха препуснали встрани, зад вратата, за да не пречат. Ние ги последвахме. Малките бягащи животни не ни обърнаха никакво внимание. Интересуваха ги единствено топчетата и те се щураха насам-натам, хващаха ги и ги понасяха, като че ли животът им зависеше от това, блъскаха се и се прескачаха, всяко за себе си.
Отвън тъмните топки продължаваха да падат, избухваха с глух трясък, разпиляваха топчетата си.
Бух дойде при мене, прибра крака и се стовари по корем. Отпусна пипалата си на пода.
— Събират храна — обясни ми той, — защото очакват голям глад.
Кимнах. Имаше смисъл, разбира се. Тъмните топки бяха пълни със семена шушулки, а това им изхвърляне бе начинът, по който дърветата ги разпространяваха. Но бяха и нещо повече от шушулки със семена. Можеха да се използват и като оръжие и така бяха използвани срещу нас. Като че ли дърветата, усетили присъствието ни, бяха открили огън по нас. Ако се бяха прицелили малко по-наблизо и ако ни бяха сварили на открито, биха могли да ни нанесат поражения. Ребрата още ме боляха от удара и драскотината по бузата ми още бе чувствителна. Имахме голям късмет, че се случихме близо до сградата.
Сара седна на пода и сложи пушката в скута си.