— Как сте? — попитах я.
— Само съм уморена. Предполагам, че няма причина да не устроим лагера си тук.
Огледах се и видях, че Тък е слязъл от хобито си, но Смит още седеше на седлото си изправен, доколкото фигурата му позволяваше, с неподвижна и леко наклонена глава, като че ли слушаше нещо. По лицето му още се четеше идиотския, ужасяващ щастлив израз.
— Тък — казах аз, — бихте ли разтоварили с Джордж хобитата? Аз ще потърся наоколо дърва.
Със себе си носехме лагерна печка, но нямаше смисъл да хабим гориво, ако можехме да съберем дърва. А и в лагерния огън изобщо има нещо хубаво — около него може да се седи и да се разговаря.
— Не мога да го сваля — почти изплака Тък. — Не иска да ме слуша. Не ми обръща внимание.
— Какво му е? Ударен ли е?
— Не мисля, капитане. Струва ми се, че накрая е стигнал до целта си. Мисля, че е там.
— Искате да кажете, че гласът…
— Точно в тази сграда — кимна Тък. — Тя някога може да е била храм. Във вида й има нещо религиозно.
Наистина отвън приличаше малко на черква, като си помислеше човек, но по нищо не можеше да се разбере какво има вътре. Покрай вратата имаше много светлина, хвърлена от спускащото се на запад слънце, но вътрешността тънеше в мрак.
— Не бива да го оставяме да седи там цяла нощ — махнах с ръка аз. — Трябва да го свалим. Ние двамата можем да го издърпаме от седлото.
— После какво? — попита Тък.
— Какво искате да кажете?
— Ще го свалим тази вечер. А утре какво ще правим?
— Е, по дяволите — изругах аз, — това е просто. Ако не излезе от това състояние, ще го вдигнем на седлото. И ще го завържем, за да не падне.
— Искате да кажете, че ще го подкарате отново нанякъде, след като той накрая е пристигнал? Когато накрая е дошъл на мястото, към което се е стремил през по-голямата част от живота си?
— Ама накъде биете вие? — изкрещях аз. — Трябва да клекнем тук и да се залостим вечно само защото тоя хленчещ идиот…
— Трябва да ви напомня, капитане — злобно изсъска Тък, — че тъкмо този хленчещ идиот ни показа пътя. Ако не беше той…
— Господа — изправи се Сара, — моля ви, говорете по-тихо. Не знам дали го разбирате, капитане, но ние може би няма да си тръгнем оттук така скоро, както очаквате.
— Да не си тръгнем оттук — процедих аз. — И какво може да ни спре?
— Нашият приятел, дървото — махна към вратата тя, — ни е взел на мушка. Аз го наблюдавах. А всичко, което хвърля по нас, пада на терасата. Без изключение. Бихте рискували живота си, ако се покажете навън. Вече има пострадали и сред тези събиращи семена животинки, колкото и да са бързи и дребни.
Видях, че терасите все още изглеждаше като жива от подскачащите, танцуващи семена, а тук-таме имаше миниатюрни телца, проснати неподвижно.
— На дървото ще му омръзне — изказах надежда аз. — Ще изчерпа силите или боеприпасите си.
— Не мисля така, капитане — поклати глава тя. — Колко високо е това дърво, според вас? Шест километра? Седем? А листата му се простират от стотина метра над земята чак до горе. Короната му в най-широката си част е към два километра. Колко шушулки мислите, че би могло да има такова дърво?
Знаех, че има право. Беше го изчислила. Ако на дървото му се искаше, би могло да ни държи тук с дни.
— Добин — обърнах се към хобито аз, — може би ти ще ни обясниш какво става. Защо дървото ни обстрелва с шушулки?
— Благородни сър — отвърна Добин, — нищо няма да ви кажа. Аз ви придружавам. Нося вещите ви. Повече от това няма да направя. Няма да ви предложим нито информация, нито помощ. Вие се отнесохте с нас много подло и в сърцето си не откривам основание да направя нещо повече за вас.
Бух полека се върна откъм тъмната вътрешност на сградата с размахани пипала и отразяващи светлината очи върху две от тях.
— Майк — избуха той, — от това място се излъчва странно усещане. За стари мистерии. От много отдавна и много странни. Тук трябва да има нещо, нещо, което е почти живо същество.
— Значи и ти така мислиш — учудих се аз.
Отново се обърнах към Смит. По лицето му не бе трепнал нито един мускул. Седеше все така изправен на седлото. Изражението му бе замръзнало в ужасяващото щастие. Човекът вече не беше с нас. Беше цяла вселена надалече.
— В много отношения — продължи Бух, — то носи успокоение, но толкова странно успокоение, че човек просто от идеята за него би се разтреперил от страх. Както разбираш, аз говоря само като наблюдател. Само така, защото не мога да се присъединя към това успокоение. За себе си бих могъл да избера много по-добра утеха и спасение. Но информацията бих доверил с готовност, ако може да ви е от полза.