После, внезапно както се бяха появили, размахващите се криле изчезнаха. Миграцията престана и ние се озовахме сред тишина, която бе така плътна, че просто гърмеше.
Бух свали двете си насочени пипала.
— Тук те не бяха — съобщи той. — Бяха другаде.
Веднага след като го каза, разбрах, че и аз бях изпитвал същото чувство, но не бях го осъзнавал. Тези криле — шумът от тези криле — не бяха в пространството, където ние ги бяхме чули, а в някое друго пространство и ние ги бяхме чули само благодарение на пространствено-временно ехо. Не знам защо си помислих така, нямаше причина.
— Хайде да се връщаме — обърнах се към Бух. — Всички сигурно са гладни. Не сме яли от много време. Нито пък сме спали. А ти, Бух? Досега не ми е идвало наум да те попитам. Можеш ли да ядеш нашата храна?
— Аз съм във втората си самоличност — напомни ми той. Спомних си какво ми бе казал и преди — във втората си самоличност (каквото и да беше това) той не се нуждаеше от храна.
Отидохме до предната част на сградата. Хобитата бяха застанали в кръг с глави, събрани в центъра. Багажът бе снет от гърбовете им и подпрян до стената край вратата. Редом с тях седеше Смит, все така отпуснат, все така щастлив, все така извън света, като надута гумена играчка, а до него бе проснато тялото на Роскоу, безмозъчния робот. Двамата един до друг наистина представляваха противна картина.
Слънцето бе залязло и пред вратата се бе спуснал здрач, който не беше така плътен като сумрака в сградата. Плъховидните животинки все още се носеха през вратата и обратно, като прибираха семената.
— Изстрелите са се поразредили — съобщи Сара, — но се усилват веднага щом човек си покаже главата.
— Което си направила ти — предположих аз.
Тя кимна.
— Нямаше никаква опасност. Веднага се прибрах обратно. Аз съм ужасна страхливка, когато ми се случи нещо такова. Но дървото ни вижда. Сигурна съм, че е така.
Стоварих наръча с дърва. Тък беше разопаковал няколко съда и машинка за кафе.
— Да запалим огъня тук, а? — попитах аз. — Близо до вратата, така че димът да може да излиза навън.
Сара кимна:
— Просто не знам, капитане. Огънят и храната са добре дошли за всички нас. А Бух? Той може ли…
— Той не яде и не пие — обясних аз. — Във второто си състояние е, но нека не се впускаме в това.
Тя ме разбра и отново кимна.
Тък дойде при мене и клекна:
— Тези дърва са хубави. Къде ги намерихте?
— Там отзад има цял куп боклуци. Всякакви неща.
Наведох се и извадих ножа си. Взех едно от по-малките парчета и започнах да отделям от него трески. Върнах ги в купчината и посегнах към дървото с привързаната тъкан. Тъкмо се канех да отделя част от тъканта, когато Тък протегна ръка и ме спря.
— Секунда, капитане.
Той взе парчето от ръцете ми и го обърна така, че до него стигна малко от слабата светлина, която струеше през вратата. И сега, за първи път, забелязах какво точно съм взел. До този момент не бях забелязал нищо повече от парче дърво с прикрепена към него тъкан.
— Кукла — учудено възкликна Сара.
— Не е кукла — възрази Тък. Ръцете му трепереха и той я стискаше силно, навярно за да успокои ръцете си. — Не е идол. Погледнете лицето!
Лицето се виждаше неочаквано добре в полумрака. Беше явно човешко. Може би примитивно, макар че не бях сигурен дори в това. Но докато го гледах, някак се стреснах — човешко или не, лицето беше изразително. Никога не бях виждал лице с толкова много тъга по него и с такова примирение с тъгата. Не беше изработено с особено старание. Всъщност лицето бе просто издялано върху дървото. Цялата фигура приличаше на примитивна кукла, изработена от царевичен кочан. Но умелите ръце, които бяха изваяли лицето, тласкани от Бог знае каква собствена печал, бяха успели да пресъздадат такова нещастие, че направо ти се раздираше сърцето.
Тък бавно вдигна куклата с две ръце и я притисна към гърдите си. Огледа ни и двамата.
— Не виждате ли? — извика той. — Не разбирате ли?
Глава шеста
Нощта дойде. Огънят дълбаеше вълшебен кръг светлина сред мрака, който ни обграждаше от всички страни. Зад гърба ми долиташе леко скърцане от полюляването на хобитата. Смит още лежеше проснат отпуснато до стената. Бяхме се опитали да го вдигнем, за да го нахраним, но без всякакъв успех. Беше се превърнал просто в торба, все още с нас тялом, но със сигурност не и духом. Умът му се рееше другаде. До него беше безмозъчното тяло на робота Роскоу. Малко по-настрани седеше Тък и притискаше към себе си куклата — не се движеше, очите му бяха вторачени в мрака.