Бяхме се докарали до твърде окаяно положение, помислих си. Експедицията вече бе започнала да се разпада.
— Къде е Бух? — попита Сара.
— Шета някъде — отвърнах аз. — Обикаля. Него не го свърта на едно място. Защо не се опитате да поспите?
— А вие ще стоите и ще го чакате?
— Аз не съм сър Ланселот — възразих аз, — ако това имате предвид. Но можете да не се съмнявате — после ще ви вдигна, след като подремна малко.
— След малко — съгласи се тя. — Забелязахте ли, че това здание е изградено от камък?
— Сигурно съм забелязал — кимнах аз. — Но не съм се замислял за това.
— Не е като зданията в града — продължи тя. — От истински камък е. Може би гранит. А имате ли представа от какво може да са направени сградите в града?
— Не са от камък всеки случай — отвърнах аз. — Материалът за тях не е ваден от кариера. Най-вероятно е изкуствен. Изработен навярно по химически начин. Връзката между атомите е по-силна от всички междуатомни връзки, които познаваме. Нищо в света изглежда не може да разруши оня материал. Когато насочих лазерния си лъч в плоскостта на космодрума, тя не беше дори и одраскана.
— Разбирате ли от химия, капитане?
— Едва ли би могло да се каже — поклатих глава аз.
— Хората, които са построили тая сграда, не са построили града. Някой по-древен народ…
— Не можем да сме сигурни в това — усъмних се аз. — Не можем да преценим кога е издигнат градът. Ще са нужни милиони години, за да се появи там някакво захабяване или износване — ако дори и тогава се появи.
Постояхме мълчаливи. Взех една пръчка и поразместих дървата в огъня. Той лумна.
— А сутринта, капитане? — попита тя.
— Какво сутринта?
— Какво ще правим тогава?
— Ще продължим, ако дървото ни разреши. Предстои ни да открием някакви скитащи се кентаври, да видим дали мозъкът е у тях и дали можем да го вземем…
Тя посочи с глава към Смит:
— А той?
— Може би ще се свести дотогава. Иначе ще го завържем на някое хоби. А ако Тък не излезе от транса си сутринта, ще го върна към живота с ритници.
— Но нали Джордж търсеше нещо? И сега го е намерил.
— Вижте — започнах аз, — кой е купил кораба и е платил всички разноски? Кой е довел Смит дотук? Не ми казвайте, че сте решили да се окопаете и да се спрете малко преди да сте постигнали целта си просто защото едно нищожество като Смит изведнъж е решило да се отпусне в ръцете ни.
— Не знам — замисли се тя. — Ако не беше той…
— Добре тогава. Нека просто го оставим тук. Щом това иска. Щом е стигнал до мястото, към което се е стремял…
— Капитане! — ахна тя. — Не бихте могли да постъпите по този начин!
— Защо мислите така?
— У вас трябва да има някаква човечност. Не бихте могли да му обърнете гръб…
— Тъкмо той ни обръща гръб. Получил е каквото иска…
— Откъде знаете?
Ето това е лошото с жените. Липсва им логическо мислене. Самата тя ми бе казала, че Джордж е намерил каквото е търсил. Но когато просто повтарях думите й, беше готова да спори.
— Нищо не знам — махнах с ръка аз. — В нищо не съм сигурен.
— Но вървите напред и вземате решения.
— Разбира се. Защото ако не го правя, можем да си останем тук завинаги. А положението не ни позволява да стоим на едно място. Може и да ни чака дълъг път, но не трябва да спираме.
Станах, отидох до вратата и се загледах навън. Нямаше нито луна, нито звезди и нощта бе тъмна. Белотата на града все пак се долавяше през мрака. Зад града лежеше мъгливият и не съвсем точно очертан хоризонт. Не се виждаше нищо друго.
Дървото беше спряло бомбардировките си, а и плъховидните същества, след като бяха прибрали всички семена, се бяха върнали на мястото, откъдето бяха дошли.
Може би, помислих си, ако тръгнехме сега, бихме могли да се промъкнем покрай дървото. Но нещо ме караше да се съмнявам. Тъмнината едва ли значеше особено много за дървото. То определено не ни виждаше, тъй като кой е чувал за дърво с очи. Сигурно ни усещаше по някакъв друг начин. Може би бе прекратило стрелбата си, защото е решило, че ни държи в плен и знае, че може да почне отново при първия ни опит да тръгнем. Но дори и да не беше така, едва ли бихме могли да се придвижваме нощем.
Макар че самата мисъл да се опитаме да потеглим в тъмното ми се струваше някак привлекателна. Но това означаваше да се втурнем в обстановка, за която нямаме никаква представа, да следваме невидим и напълно непознат път. Освен това бяхме напълно капнали, не можехме дори и да направим опит. Нощният сън просто ни бе необходим.