— Е, не е ли било така?
— Разбира се. Но опитай се да го обясниш на милион заселници, които бяха долетели почти на следващия ден, бяха разположили стопанствата си, бяха решили къде да построят градчетата си и бяха имали достатъчно време да се порадват на новия си свят. Опитай се да го обясниш на поземлената фирма, на която милион клиенти са предявили искове за парите си и която е дадена под съд за щети. А беше поставен и въпросът за допълнителното възнаграждение, разбира се.
— Искате да кажете, че са го сметнали за подкуп?
— Госпожице Фостър — признах аз, — уцелихте десетката.
— Но така ли беше? Искам да кажа беше ли подкуп?
— Не знам — въздъхнах аз. — Сигурен съм, че когато го предложих и по-късно, когато го изплатих, аз не го мислех за подкуп. Беше просто награда за добре и бързо свършена работа. Подсъзнателно допусках обаче, че компанията би била склонна да работи по-добре за мене, отколкото за някой, който не е платил допълнително, дори че би могла да затвори очи пред едно-друго.
— Но сте внесли парите си на Земята. По сметка само с номер. Както сте го правили години наред. Това не ми прилича на особено честен подход.
— За такова нещо — покашлях се аз — никого не са обесили. То е нормалната практика за много космически пътешественици. Това е единствената планета, на която са разрешени номерирани влогове, и освен това земната банкова система е най-сигурната. Платежните нареждания от Земята се зачитат навсякъде, което не може да се каже за повечето останали планети.
Тя ми се усмихна през огъня:
— Не знам. Има много неща, които ми харесват у вас и много, които мразя. Какво ще направите с Джордж, когато сме готови за тръгване?
— Ако продължава по този начин — махнах с ръка аз, — той ще е готов за погребване. Не може да живее кой знае колко без храна и вода. Пък и аз не съм специалист по принудително хранене. Може би вие сте.
Тя тръсна глава малко сърдито и смени темата:
— А какво ще кажете за кораба?
— Какво за кораба?
— Бихме могли навярно да се върнем на космодрума вместо да напускаме града.
— И какво да направим? Да потропаме по обвивката? Да се опитаме да го отворим с ковашки чук? Но кой има ковашки чук?
— Ще ни трябва по-нататък.
— Може би — кимнах аз. — А може би не. Тогава може и да знаем повече. Да измислим друг подход. Мислите ли, че ако корабът, покрит с това лепкаво вещество, можеше да се отвори само със сила и упоритост някой не би го направил отдавна?
— Възможно е да го е направил. Възможно е някой да е спукал обвивката и да е потеглил. Не можете да сте сигурен, че не е така.
— Не съм сигурен, естествено. Но ако онова за вибрациите е истина, градът не е място, в което е препоръчително да се остава.
— Така че поемаме нанякъде, без дори да сме се опитали да влезем в кораба.
— Госпожице Фостър, накрая сме по следите на Лорънс Арлън Найт. Вие нали това искахте?
— Да, разбира се. Но корабът…
— Решете нещо най-после — настоях аз. — Какво, по дяволите, искате да направим?
— Да намерим Найт — спокойно отвърна тя.
Глава седма
Малко преди зазоряване тя ме разтърси.
— Джордж го няма! — извика ми. — Беше тук преди минутка. И когато погледнах пак, вече го нямаше.
Изправих се на крака. Все още бях полузаспал, но в гласа й имаше нещо тревожно и неотложно, което ме накара бързо да се разсъня.
Наоколо бе тъмно. Тя бе оставила огъня едва да мъждука и светлината от него бе съвсем слаба. Джордж го нямаше. Мястото му до стената, където се бе подпирал, беше празно. Обвивката на Роскоу все още се мъдреше там с натрупани продукти от едната страна.
— Може би се е събудил — предположих аз — и е трябвало да отиде…
— Не — изпищя тя. — Вие забравяте. Човекът е сляп. Би извикал Тък да го заведе. А не го извика. Не се и помести. Аз бих го чула. Седях точно тук, до огъня, и гледах към вратата. Бях погледнала към Джордж само секунда преди това и той си беше там, а когато погледнах отново…
— Почакайте малко — опитах се да я успокоя аз. В гласа й се чувстваше истерия и аз се страхувах, че ако продължи така, може напълно да изпусне нервите си. — Нека помислим малко. Къде е Тък?
— Там си е. Спи — посочи тя.
Обърнах се и видях очертанията на човек в осветения от огъня край. Зад него бяха прегърбените очертания на хобитата. Те навярно не спяха, казах си доста глупаво аз. Навярно никога не спяха. Просто си стояха и гледаха.
Бух не се виждаше никъде.
Тя имаше право. Ако Смит се беше събудил от унеса си и бе поискал нещо — глътка вода, да отиде по нужда или нещо подобно, — не би се справил сам. Би извикал Тък, вечно внимателния и вечно предания Тък. А и тя би го чула, ако се беше помръднал, тъй като тук цареше онази кънтяща тишина, която е характерна за празните сгради, напуснати от всички. Изпусната карфица, драсната клечка кибрит, шумолене от триещ се в камък плат — всичко би се чуло ясно и отчетливо.