— Казвай — подканих го аз.
— Става дума за семената — подхвана Бух. — С този оскъден ум е свързана голяма мистерия.
— За Бога — прекъснах го аз, — защо ми говориш само със заобикалки?
— Мисля, че подобрявам и думите си — заяви Бух. — Но това ще ти го покажа. Моля ти се, завий малко заедно с мене.
Тръгнахме под ъгъл, после двамата завихме леко и стигнахме тежка метална решетка върху пода. Той я посочи сериозно с едно от пипалата си.
— Семената са там долу.
— Е, и какво от това?
— Моля ти се, погледни — настоя той. — Освети ямата.
Спуснах се на лакти и на колене и насочих фенерчето към ямата, като се наведох да видя между железата и допрях лице в метала.
Ямата изглеждаше огромна. Лъчът не стигаше дори до стените. Под решетката имаше огромна купчина семена — сигурен бях, че са много повече, отколкото плъховидните същества бяха пренесли вчера.
Огледах се за нещо, което би обяснило голямото значение, което Бух отдаваше на ямата, но не забелязах нищо.
Изправих се и загасих фенерчето.
— Не виждам нищо необикновено — махнах с ръка аз. — Това е скрит склад за храна. Нищо повече. Плъховете донасят семената и ги пускат през решетката…
— Не е склад за храна — възрази Бух. — Това е постоянен склад. Гледах. Закрепих си гледачката в пространството между железата. Завъртях я. Изучих кладенеца. Видях, че всичко е здраво зазидано. След като семената попаднат вътре, няма как да бъдат извадени.
— Но там долу е тъмно.
— Тъмно е за тебе. Не е тъмно за мене. Мога да нагаждам зрението си. Мога да виждам навсякъде в пространството. Мога да виждам дъното през семената. Мога да изучавам повърхността отблизо. Няма отвор. Няма отвор, дори покрит. Няма как да се изнесат. Нашите малки жетвари събират семената, но за нещо друго.
Погледнах пак и видях, че семената долу са тонове.
— И те не се събират само тук — допълни със стържещ глас Бух. — Има ги на още няколко места.
— А друго нещо? — раздразнено го попитах аз. — Какво друго си успял да откриеш?
— Това са купчините от износени мебели, от които взехте дървата. Това са белезите по пода и по стените, откъдето са взети мебелите. От място на благоговение…
— Искаш да кажеш олтар ли?
— Аз не знам какво е олтар — отвърна той. — Място на благоговение. Мирише на святост. И има врата. Тя води отзад.
— Отзад на какво?
— Навън — допълни той.
— Но защо не ми каза за това преди? — извиках аз.
— Казвам ти сега. Колебаех се заради уважението към липсващия човек.
— Нека видим тази врата.
— Но първо трябва много внимателно да потърсим отсъстващия другар — възрази Бух. — Ще ровим, колкото и да е безнадеждно…
— Бух.
— Да, Майк.
— Ти каза, че не е тук. Сигурен си, че не е тук.
— Сигурен, разбира се — потвърди той. — И все пак ще го търсим.
— Не, няма — отсякох аз. — Твоята дума ми стига. Той можеше да вижда в мрачното подземие и да разбере, че е затворено. И нещо повече. Не само виждаше. Той и знаеше. Носеше всички ни в ума си, а един от нас го нямаше. Когато ни каза, че Смит не е наблизо, аз изпитвах огромно желание да е прав.
— Не знам — започна Бух. — Не бих искал ти…
— Но аз искам — прекъснах го аз. — Хайде да намерим вратата.
Той се обърна и заситни през мрака, а аз го последвах отблизо, като нагласях ремъка на пушката си. Вървяхме през празно пространство, което ехтеше от най-малкия шум. Погледнах назад и видях тесния светъл процеп на открехнатата предна врата. Стори ми се, че видях нещо да се движи покрай ръба й, но не можех да бъда сигурен.
С навлизането ни в празното пространство ивицата светлина зад нас все повече намаляваше, а над нас тук просто усещах извисяващото се пространство, което стигаше до покрива. Накрая Бух спря. Не бях видял стената, но тя беше там, само на метър пред нас. Появи се светлина в малък процеп, който постепенно се разширяваше. Бух блъскаше вратата и я отваряше. Беше малка. С ширина около половин метър и толкова ниска, че трябваше да се наведа, за да я премина.
Червено-жълтият пейзаж се откри пред мене. Тъмночервеният камък на сградата образуваше ограда от двете страни. В далечината имаше и други дървета, но оттук не забелязвах дървото, което ни бе обстрелвало. Намираше се зад сградата.
— Ще успеем ли да отворим отново вратата, след като излезем? — попитах аз.
Бух, който още я държеше отворена се обърна и разгледа външната й част:
— Със сигурност не. Тя е направена така, че да може да се отваря само отвътре.
Потърсих малък камък, подритнах го по земята и го закарах до вратата. Закрепих го така здраво, че тя да остане отворена.