— Ела — подканих го аз. — Ще поогледаме. Само стой непременно зад мене.
Тръгнах вляво и заобиколих стената. Достигнах ъгъла на сградата и надникнах оттам. Дървото си беше на мястото.
То ме видя, усети ме или разбра, че съм там, защото в секундата, когато показах глава зад ъгъла, то започна да стреля. От него се откачаха черни точки и профучаваха към мене, като увеличаваха пътем размера си.
— Лягай! — извиках на Бух. — Лягай долу!
Хвърлих се назад към стената и се сгуших до приведения Бух, като зарових лице в ръцете си. Над мене прелетяваха и тупваха шушулките. Някои от тях явно попадаха в ъгъла на сградата. Семената свистяха, чуваше се приглушено фучене. Едно ме удари по рамото, друго попадна в ребрата ми. Не ме нараниха, но яростно ме ужилиха. Останалите се блъскаха в стената над нас и рикошираха оттам, като виеха, докато се завъртаха.
Първият залп завърши и аз започнах да се изправям. Преди да се надигна обаче, започна вторият залп и отново се хвърлих върху Бух. Този път нито едно семе не ме удари силно, но едно облиза врата ми и там започна да ми пари.
— Бух — викнах аз, — можеш ли да тичаш бързо?
— Пълзя много бързо — отвърна той, — когато хвърлят разни неща по мене.
— Слушай тогава.
— Целият съм в слух — отвърна той.
— То ни обстрелва на залпове. Когато следващият свърши, когато извикам, опитай се да изтичаш до вратата. Дръж се близо до стената. Не се надигай. Натам ли си обърнат?
— Не, в другата посока — отвърна той. — Ще се завъртя.
Той се премести под мене.
Долетя още един залп. Семената заподскачаха покрай мене. Едно ме жулна по крака.
— Почакай — спрях го аз. — Когато стигнеш там, кажи на госпожица Фостър да натовари хобитата и да ги подкара. Махаме се оттук.
Нов залп от шушулки ни достигна. Семената изтропаха по стените и заподскачаха по земята. Едно от тях запрати пясък в очите ми, но този път не бях ударен.
— Тръгвай! — извиках аз.
Затичах се към ъгъла ниско наведен. Държах пушката си в ръка, като преди това я бях нагласил на най-висока интензивност. Бях настигнат от цял ураган семена. Едно попадна в челюстта ми, друго ме удари в пищяла. Залитнах и едва не паднах, после се закрепих и продължих напред. Чудех се как ли се оправя Бух, но нямах време да погледна.
Бях на ъгъла на сградата и виждах дървото — може би на пет километра, трудно беше да се прецени.
Поднесох приклада към рамото си. От дървото излизаха някакви черни мушици и летяха към мене, но аз не бързах. Прицелих се добре и после натиснах спусъка, като придвижих цевта надолу и настрани, като че режех нещо. Лазерният лъч трепна за миг и се изгуби, а в мига преди семената да долетят, се хвърлих на земята, като се опитах да задържа пушката отгоре, за да не поеме целия удар от падането.
Милиони юмруци удряха по главата ми и се досетих какво е станало — някои шушулки се бяха ударили в ъгъла на сградата и бяха избухнали. Сега ме засипваха със семена.
Изправих се с мъка на колене и погледнах към дървото. То сякаш се въртеше и пред очите ми започна да се срутва. Избърсах праха от очите си и загледах дървото, което все повече и повече се накланяше. Отначало падаше бавно, без желание, като че ли се бореше да остане изправено. После набра скорост, спусна се от небето и се устреми към земята.
Изправих се, избърсах тила си и видях, че ръката ми, когато я свалих, беше в кръв.
Дървото се стовари върху земята и тя подскочи под мене от мощния удар. Над мястото, където бе паднало дървото, към небето се издигна гейзер прах и други предмети.
Направих стъпка напред, обърнах се към вратата и се препънах. Главата ми се изду и започна да ми се вие свят. Видях, че Бух е застанал от едната страна на отворената врата, но пътят му е преграден от истински потоп плъховидни същества. Те се трупаха едно върху друго, тъй като широката им, силно тичаща редица сега трябваше да се събере, за да премине през тясната врата. Провираха се като вода, прекарана под налягане в маркуч. Бяха тласкани от страхотната необходимост да приберат падналите семена.
Паднах, не, заплувах в безкрайността от време и пространство. Знаех, че падам, но не само падах бавно, а и земята изглежда се изплъзна под мене, понесе се напред и се оказа не на мястото, където трябваше да бъде. Накрая изобщо нямаше земя, защото с моето падане бе паднала и нощта — носех се напред през ужасна чернота, която продължаваше безкрайно.
След нещо, което ми се стори като безкрайно дълго време, мракът се оттегли и аз отворих очи — изглежда ги бях затворил, докато пропадах в мрака. Лежах на земята и погледът ми попадна върху тъмносиньото небе, в което се издигаше слънцето.