Бездомни, плачеха те на многото си езици. Вие ни направихте бездомни. Вие разрушихте жилището ни, сега ние нямаме къща и какво ще стане с нас? Загубени сме. Голи сме. Гладни сме. Ще умрем. Не знаем къде да отидем. Не искаме да сме другаде. Искахме така малко и ни трябваше така малко, а сега вие ни взехте и това. С какво право ни взехте малкото, което имаме — вие, които имате толкова много? Какви същества сте вие, че ни запращате в свят, който не искаме и не можем да опознаем, в който дори не можем да живеем? Няма нужда да ни отговаряте, разбира се. Но ще дойде време, когато ще ви се поиска отговор. Какво ще кажете тогава?
Не беше така, разбира се — гладко и свързано в определено изказване и оформен въпрос. Но отделните частици от плача, които стигаха до нас, значеха това, него искаха да ни кажат тези затичани лигави отчаяни същества — мисля, знаеха, че ние не желаем и не можем да направим нищо за тях, но ни караха да разберем чудовищността на онова, което сме им причинили. А то не беше само в думите, прозиращи през плача им, а и във вида на хилядите трогателни лица и във виковете им — мъката и чувството за обреченост, безнадеждността и съжалението, да, самото съжаление, което изпитваха към нас, злите, порочни и долни същества, които могат да отнемат дома им. Съжалението бе най-трудно за приемане.
Изтръгнахме се от тях, продължихме пътя си, а зад нас воят им намаля и накрая изчезна — или защото се бяхме отдалечили достатъчно, или защото сами бяха спрели със съзнанието, че вече е безсмислен, че навярно винаги е бил безсмислен. Все пак бяха принудени да изплачат мъката си.
Но макар че не чувах вече риданията им, думите им отекваха в мене и разбирах все по-ясно и по-ясно, че само с едно натискане на спусъка бях убил не само дърво, но и хиляди безпомощни малки същества, които бяха превърнали дървото в свой дом. Открих, че в себе си ги сравнявам нелогично с феите, които — както ме убеждаваха в детството ми — живеят в древни и величествени дървета зад къщата. Тези виещи същества, Бог ми е свидетел, ни най-малко не приличаха на феи.
В мене се надигна глух гняв, с който исках да се противопоставя на чувството за вина. Оказа се, че се мъча да оправдая събарянето на дървото — това бе лесно и можеше да се изкаже много просто. Дървото се бе опитало да ме убие и би успяло, ако го нямаше Бух. Дървото се бе опитало да ме убие, а вместо това аз бях убил него и това напълно отговаряше на изискванията за елементарна справедливост. Но бих ли го убил, питах се, ако знаех, че служи за дом на всички ридаещи създания? Опитвах се да се убедя, че не бих постъпил така, ако бях знаел. Но нямаше смисъл. Разпознавах лъжата дори и когато я казвах сам на себе си. Трябваше да призная, че бих действал по същия начин дори и да бях знаел.
Пред нас се изпречи стръмен хълм и започнахме да се изкачваме по него. Докато се движехме нагоре, дънерът на дървото едва се показваше над върха, но колкото по-нагоре вървяхме, толкова по-големи части от масивния ствол се разкриваха пред нас. Бях стрелял обърнат на север с лазера и се бях прицелил в насочената на запад част на дървото, после бях свалил лъча в остър диагонал през ствола и така бях повалил дървото на изток. Ако бях използвал главата си, казвах си, щях да започна от източния край и да накарам дървото да падне на запад. Така то не би се препречило на пътеката. Излишно мъчение е, мислех си, да се чудиш как би могъл да направиш нещо по-добре, след като вече си го направил.
Накрая достигнахме върха и оттам огледахме ствола — за първи път го виждахме целия. Стволът си беше просто ствол, макар и голям, но правилно очертаният кръг около него представляваше зелен килим. Той се простираше в диаметър около два километра от него — оазис от градинска зеленина в средата на червено-жълтата пустош.
Човек просто изпитваше болка, като го гледаше — така приличаше на картина от дома, на старателно поддържаните градини, които човешкият род носеше със себе си, беше засадил, или поне се бе опитал да засади, на всяка планета, където се заселваше. Никога не бях се замислял за това преди и сега се чудех какво толкова има в спретнатите подредени зелени площи, което кара земните хуманоиди да пренасят представата си за тях навсякъде, макар че оставяха толкова много други неща зад гърба си.
Хобитата се подредиха в единична редица на върха, а Бух се изкатери по склона и застана до мен.