— Какво има, капитане? — попита Сара.
— Нямам представа.
Но всичко изглеждаше странно, помислих си. Защото бих могъл да приема, че това е просто поляна и да не мисля повече. Нещо в нея ми подсказваше обаче, че това не е обикновена поляна.
Като я гледаше, човек изпитваше желание да тръгне по нея, да се изтегне някъде с ръце под главата, да нахлупи шапката си над очите и да изкара един спокоен следобед. Дори и без дървото, което да му прави сянка, човек би могъл приятно да подремне там.
Това беше тревожното. Изглеждаше прекалено подканящо и хладно, прекалено познато.
— Да вървим нататък — предложих аз.
Като се отместих вляво, за да се отдалеча още повече от зеленината, аз се спуснах по хълма. Докато вървях, много внимателно се оглеждах вдясно, но нищо не се случи, абсолютно нищо. Бях подготвен за някое голямо и страховито очертание, което да се втурне към нас от огромната морава. Представях си, че тревата би могла да се навие като килим и да разкрие някаква адска яма, от която биха ни нападнали всякакви страхотии.
Но моравата продължаваше да си бъде морава. Огромният пън сочеше към небето, а зад него лежеше солидният разтрошен ствол — съсипаният дом на носещите се малки същества, които бяха изплакали отчаянието си пред нас.
Пред нас се простираше пътеката — тънка, несигурна ивица, която се извиваше сред опустошения пейзаж и водеше към мрак и неизвестност. А на хоризонта се изправяха други дървета, устремени към небето.
Установих, че краката ми са започнали да се преплитат. След като бяхме отминали дървото и се връщахме към пътеката, нервното напрежение, благодарение на което се крепях, бързо напускаше тялото ми. С усилие на волята местех единия си крак след другия и мерех наум разстоянието, което ни оставаше до пътеката.
Накрая я достигнахме, аз седнах на един камък и си позволих да се отпусна.
Хобитата спряха и се подредиха в една линия, а Тък ме изгледа с омраза, която изглеждаше много неуместна. Седеше върху Добин наметнат с вехтото си кафяво расо като плашило и все така държеше до гърдите си смешния предмет, подобен на кукла. Приличаше на голямо намусено момиче, у което се чувстваше някакво странно желание, ако не се гледа лицето му. Картината би изглеждала завършена, ако си лапнеше пръста и започнеше да го смуче. Лицето беше различно — впечатлението за раздърпано момиченце изчезваше, когато се погледнеха острите черти на това източено лице, кафяво почти като расото му, и големите, подобни на басейни очи, блестящи от омраза.
— Вие сте, предполагам, доста горд от себе си — процеди той. Думите се насичаха при изговор като преминали през капан за мишки.
— Не ви разбирам, Тък. — И това беше самата истина — не разбирах какво се криеше зад подобно изявление. Никога не бях го разбирал и навярно така щеше да си остане.
Той протегна ръка към поваленото дърво отзад.
— Това — посочи ми.
— Предполагам, не мислите, че трябваше да го оставя да стреля но нас.
Нямах желание да споря с него, бях прекалено уморен за това. А и не разбирах защо съдбата на дървото трябваше толкова да го вълнува сега. По дяволите, то беше стреляло и по него, както по всички останали.
— Вие унищожихте съществата, които живееха в дървото — добави той. — Помислете си затова, капитане! Какво достойно постижение! Затрихте цяло общество!
— Не знаех за тях — обясних аз. Можех да добавя, че дори и да бях знаел, нищо не би се променило. Но не го казах.
— Е — настояваше той, — нищо повече ли не можете да кажете?
— Такъв им бил късметът — свих рамене аз.
— Остави го, Тък — намеси се Сара. — Откъде би могъл да знае?
— Той упражнява натиск върху всички — не спираше Тък. — Върху всички около себе си.
— Но главно върху себе си — възрази Сара. — Той не те притисна, Тък, когато зае мястото ти. Ти просто не можеше да се оправиш.
— Човек не може да се налага върху планетите — обяви Тък. — Трябва просто да се съобразява с тях. Да се приспособява. Не бива да си пробива път със сила.
Нямах нищо против да спрем дотук. Беше успял да помърмори. Това повече нямаше да му тежи. Необходимо му беше да си каже думата. Сигурно е било унизително, дори за мухльо като Тък, да му се отнеме водещото място, когато е мислел, че се справя. Ако това му помагаше, можеше да си го изкара на мене.
Спуснах се от камъка и се изправих.
— Тък — предложих аз, — бихте ли могли вие да поемете сега. Трябва малко да пояздя.
Той се смъкна от Добин и когато се приближих, за да се кача, застанахме лице в лице. Омразата още бе изписана върху лицето му — по-ужасна отколкото когато и да е, помислих си. Тънките му устни едва се задвижиха и той прошепна: