— Ще ви надживея, Рос. Ще остана жив дълго след смъртта ви. От тази планета ще получите онова, което сте търсили цял живот.
Не ми бяха останали много сили, но все пак стигаха, за да го дръпна за ръката и да го запратя по гръб върху прашната пътека. Той изпусна куклата и допълзя до нея да си я прибере.
Бях се хванал за седлото, за да не падна.
— А сега водете — наредих му аз. — И Бог ми е свидетел, че ако направите още една глупост, ще сляза и ще ви пребия до смърт.
Глава десета
Пътеката се виеше през спечената земя, пресичаше пясъчни местности и малки някогашни басейни, пълни с напукана суха кал, където преди седмици, месеци, а може би и години е имало дъждовна вода. Изкачваше се по неравни, изронени възвишения, разположени около уродливи участъци земя. Заобикаляше издигнати като кубета дънери. Земята продължаваше да е червено-жълта, а тук-таме се чернееше под отрупаните вулканични камъни. Далече напред се виждаше пурпурно петно, което ту се появяваше, ту изчезваше от синия хоризонт — помислих си, че може би са планини, но не бях сигурен.
Растителността беше все така оскъдна — ниски храсти, приведени над земята, пръснати по повърхността тръни. Слънцето грееше от безоблачното небе, но не беше горещо, само приятно топло. Сигурен бях, че слънцето е по-малко и по-слабо от земното. Или пък планетата е по-отдалечена от него.
На някои от по-високите хълмове имаше малки конусообразни каменни къщи или поне конструкции, които приличаха на къщи. Като че ли на някого му е трябвало временно убежище или защита, затова е събрал гладки каменни плочи от пръснатите около хълмовете и ги е струпал в нескопосно заграждение. Плочите бяха полагани сухи, без мазилка, просто трупани една върху друга. Някои от постройките все още стояха във вида, в който са били изправени, от други липсваха отделни камъни, а при трети цялата конструкция се бе срутила и лежеше на купчини.
Имаше и дървета. Те се издигаха навсякъде — всяко стоеше само и царствено в самотата си, отдалечено на няколко километра от останалите. Не се доближавахме до нито едно от тях.
Нямаше живот или поне не се виждаше. Земята продължаваше все една и съща — неподвижна и спокойна. Нямаше вятър.
Придържах се с две ръце за седлото и непрекъснато се борех с причерняването, което ме завладяваше всеки път, като се отпуснех.
— Как сте? — попита ме Сара.
Не си спомням да съм й отговорил нещо. Бях зает да се придържам на седлото и да се боря с причерняването.
Спряхме на обед. Не си спомням да съм ял, макар че сигурно съм хапнал нещо. Бяхме спрели сред неравната пустош в подножието на един от хълмовете, аз се бях опрял на малко възвишение и бях обърнат към друга земна маса, която се състоеше от пластове пръст с различна дебелина, от няколко сантиметра до метър-два, и с различен цвят. Започнах да се досещам за времето, когато всеки от пластовете е бил образуван. Това не ми беше приятно, защото се съпровождаше от много неприятно усещане, като че ли напрягах ума си до крайност, като че ли използвах цялата си енергия и сила, за да вникна в това усещане за време, което земната маса извикваше у мене. Но нямаше начин да го превъзмогна — чувствах се някак обвързан и трябваше да продължа с надеждата, че в един момент ще стигна някакъв край, дори това да означава край на възможностите ми да научавам или да усещам.
Времето стана реално за мене по начин, който не мога да изразя с думи. От понятие то се превърна в материален предмет, който можех да разгранича (макар не да видя или да пипна) и разбера. Годините и епохите не пробягаха в обратен ред пред мене. Те по-скоро се разкриха. Като че ли някаква хронологична карта бе оживяла и бе станала реалност. През трептящите очертания на структурата на времето, сякаш тази структура бе стъклена рамка, изготвена набързо, съзирах планетата каквато е била преди векове — векове, които вече не бяха в миналото, а съществуваха и сега, като че ли бях неподчинен и независим от времето и можех да го виждам и преценявам с точността, с която бих видял и оценил материалните структури от собственото си време.
Следващото, което помня, е, че се събудих и си помислих — събуждам се от усещането за простряното пред мене време, но след малко осъзнах, че не е така, защото пустошта наоколо я нямаше, аз лежах по гръб върху едно одеяло и бях завит с друго. Бях се загледал право в небето и то бе различно от онова, което вече бях видял. За миг бях озадачен и останах така, за да избистря мислите си. После сякаш някой ми каза (макар че никой не ми каза) и аз разбрах, че гледам към галактиката, простряна цялата пред мене. Почти право над главата ми светеше ярко централната област, а около нея, като прозрачен водовъртеж, се простираха отделните разклонения и по-важните сектори.