— Майк, толкова много се опитвах — избуха тихо той.
— Какво стана, Бух? — извиках аз. — Какво ти се случи? Как можем да ти помогнем?
Той не отговори, а когато погледнах към Сара, видях, че по лицето й се стичат сълзи.
— О, Майк — проплака тя. — О, Майк.
Тък стоеше на няколко крачки зад нея и за първи път сам пусна куклата, а лицето му се източи и стана тъжно.
Бух слабо се раздвижи:
— Живот ми трябва. — Гласът му бе така тих, че едва разбрах. — Разрешение да взема малко живот от теб.
При тези думи Тък бързо пристъпи, наведе се и ми отне Бух. Поизправи се и го притисна, както беше притискал куклата. Очите му заблестяха към мене:
— Не вие, капитане — викна той. — На вас ви трябва целият живот, който имате. Аз имам живот за даване.
— Разрешение? — прошепна тихо и бухащо Бух.
— Да, вземай — кимна Тък. — Моля ти се, вземай.
Сара и аз, приведени към земята, гледахме някак молитвено и недоумяващо. Всичко трая само няколко минути, може би само секунди, но времето ни се стори като часове. Никой не се помести и аз усетих, че мускулите ми се схващат от напрежение. Бух полека загуби нематериалния си облик и заприлича отново на себе си — излезе от другия свят, към който се бе устремил.
Накрая Тък приведен го постави на крачката му, а после самият той се стовари на земята.
Скочих и вдигнах Тък. Той отпуснато увисна в ръцете ми.
— Бързо — обърнах се към Сара аз. — Одеяла.
Тя постла одеяла на земята, аз го сложих там, опънах го, после взех още едно одеяло и го обвих с него. Близо до него лежеше падналата кукла. Вдигнах я и я сложих на гърдите му. Едната му ръка бавно се вдигна и я притисна.
Отвори очи и ми се усмихна:
— Благодаря, капитане.
Глава дванадесета
Седяхме около огъня в сгъстяващия се мрак.
— Кости — съобщи Бух. — Кости в земята.
— Сигурен ли си? — попитах аз. — Не би ли могло да е нещо друго? Защо хобитата трябва да се боят от кости?
— Сигурен съм — потвърди Бух. — Виждаха се само кости. Нищо друго.
— Може да са били определени кости — предположи Сара. — Скелет от нещо, което ги е плашело, дори и мъртво.
Някъде из пустошта група „обикалящи“ си крякаха един на друг, а от време на време хорово подхващаха ненормалния си вой. Огънят се усили, когато ново парче от мазните подпалки прихвана пламъка, а вятърът, който се носеше по клисурата стана малко по-студен.
Ето какво ни беше положението, мислех си аз. Изоставени сред воя на изоставените земи, без да сме сигурни дори къде отиваме, с криволичещата пътека като единствен наш ориентир и с възможност да избягаме само обратно в големия бял град, който по своему бе същата виеща пустош като това.
Чувствах обаче, че сега не му е времето да говорим за тези неща. Сутринта, в началото на новия ден, ще помислим и ще решим какво е най-добре да предприемем.
Бух размаха пипало към купчината одеяла:
— Аз лаком. Взех прекалено много от него. У него имаше по-малко, отколкото си мислех.
— Ще се оправи — успокои го Сара. — Сега е заспал. Изпи една купа бульон.
— Но защо? — недоумявах аз. — Защо му трябваше на глупака да го прави? Аз бях готов и исках. Тъкмо мене помоли Бух. Трябваше да бъда аз. Все пак ние с Бух…
— Капитане — прекъсна ме Сара, — давате ли си сметка, че това е първият път, когато Тък допринесе с нещо? Сигурно се е чувствал като доста ненужен член на експедицията. И вие направихте всичко възможно, за да го накарате да се чувства така.
— И трябва да признаем — съгласих се аз, — че докато направи това за Бух, от него не е имало никаква полза.
— И вие му осигурихте тази възможност, така ли?
— Не — тръснах глава аз. — Не, разбира се. Тревожат ме обаче думите му. Аз имам живот за даване, каза той. Какво имаше предвид?
— Нямам представа — отвърна Сара. — Сега няма смисъл да си блъскаме главите върху това какво е имал предвид. Сега трябва да мислим само за най-близките си задачи. Оказахме се пешеходци. При всяко положение се налага да изоставим част от запасите си. Важна е водата. Повечето от багажа ни трябва да е вода. Освен ако хобитата не се върнат.
— Няма да се върнат — казах аз. — Те очакваха тази възможност още откакто напуснахме града. Биха ни изоставили веднага, ако не беше Бух. Той ги спираше.
— Изненадаха ме — призна си Бух. — Бях подготвен за тях. Прасках ги доста често, но се оказа, че не е имало смисъл.
— Хрумна ми нещо ужасно — подхвана Сара. — Това може да е нормалната им процедура. Довеждат група посетители дотук и ги изоставят с много малка възможност да се върнат. А навярно не би ни помогнало особено и ако се върнеха…