— Не и на нас — обадих се аз. — Може би на други хора, но не и специално на нас, застаналите около огъня тук.
Тя ме изгледа строго и неодобрително, но в това нямаше нищо особено. Общо взето, тя не ме одобряваше.
— Не съм сигурна — поколеба се тя — дали ми се подигравате или ме окуражавате.
— Окуражавам ви — кимнах аз. — Нямате представа колко много може да помогне това преднамерено и решително окуражаване.
— Предполагам, че ви е съвсем ясно какво трябва да направите — заяде се тя. — Че сте измислили всичко. И ще ни го разкриете като внезапна проява на гения си. Попадали сте в тревожни ситуации и преди, не сте се плашили и…
— О — прекъснах я аз, — стига толкова. Нека поговорим сутринта.
Ужасното в случая беше, че наистина ми се искаше да изчакаме сутринта. За първи път в живота си отлагах вземането на решение. За първи път в живота си не исках да застана лице в лице с онова, срещу което се бях изправил. Дължеше се на тази пустош, убеждавах се, на голата, занемарена и измъчена земя, на извъртените дървета. Всичко това ти отнемаше куража, смилаше те, караше те да се чувстваш изоставен и ненужен като самата оплетена и забравена земя. Човек просто усещаше как се стапя сред обкръжението си, как става част от него, също толкова безразличен и безнадежден.
— Сутринта — каза Сара — ще отидем да видим костите, за които говори Бух.
Глава тринадесета
Открихме костите на по-малко от километър от нас в дерето. Там то рязко завиваше наляво и ние ги намерихме веднага след завоя. Очаквах да намерим няколко разпилени кокала, които да просветват на фона на подобната на кал кафява почва, но вместо това заварихме купчина кости, запълнили цяла голяма бразда от единия край на дерето до другия.
Бяха големи кости, повечето от тях с диаметър над трийсет сантиметра, а един хилещ се череп бе разположен така върху купчината, че сякаш надничаше към нас — той приличаше на слонски или беше по-голям. Бяха жълти и трошливи, а там, където слънцето и времето бяха отнели калция им, имаше дупки. Повечето бяха разположени в браздата, но имаше и пръснати покрай нея, навярно захвърлени там от лешоядите, които някога отдавна бяха пирували тук.
Дерето изведнъж се прекъсваше зад костите. Струпаната пръст, от която стърчаха камъни с различна големина, от размера на юмрук до големи канари, стърчащи от нея като стафиди от кейк, образуваше полукръг, който закриваше дупките. Костите се простираха от края на дерето до подножието на пръстената стена, в чийто край в течение на годините се бяха струпали много камъни от скалата.
И самото дере бе потискащо с пръстената си голота. Превишаваше всички представи за самотата. Човек би казал, че е невъзможно това място да изглежда по-самотно и по-голо, но би сгрешил, защото костите добавяха и ново измерение на ужасната самота, която вече надхвърляше границите на човешката издръжливост.
Почувствах неразположение, почти ми прилоша — а на мене ми прилошава изключително трудно. Усещането ми беше, че трябва да се обърна и да побягна, че тук някога е станало нещо, което все още обгръща мястото с такъв ореол на злото и ужаса, на който никой не трябва да се подлага.
И от целия този ужас към нас долетя глас.
— Милостиви господа или дами — изпя той високо и радостно — или каквито и да сте, моля ви, съжалете ме и ме изтеглете навън, измъкнете ме от неудобното и унизително положение, в което се намирам така отдавна.
Не можех да се поместя и да бяха ми предложили милион. Гласът ме беше приковал и замаял.
— До стената — продължи гласът. — Зад разхвърляните камъни, които наистина се оказаха така слаба крепост, че всички бяха убити освен мене.
— Може да е капан — предупреди Сара с твърд металически глас, който прозвуча странно в устата й. — Хобитата може би са го усетили и затова са избягали.
— Моля ви — продължи тръбният глас. — Моля ви, не си отивайте. Минаха и други, но те ме подминаха. Тук няма от какво да ви е страх.
Направих няколко крачки напред.
— Капитане, недейте! — извика Сара.
— Не можем да го подминем — отвърнах аз. — Винаги ще се чудим след това.
Това не беше нито каквото имах предвид, нито каквото исках да направя. Единственото, за което мечтаех, беше да се обърна и да побягна. Като че ли друг човек, някакъв мой заместник или второ аз, бе проговорил.
Но през цялото време се движех напред и когато стигнах купчината кости, започнах да се катеря по нея. Върху тях не се стъпваше добре, защото се местеха и трошаха под краката ми, но успях да ги прехвърля и излязох от другата страна.