Но според мене имаше едно нещо, което трябваше да й се каже още сега.
— Найт трябва да е мъртъв — започнах аз. — Вие, разбира се, го знаете. Знаели сте го и на Земята преди да тръгнем.
— Хайде, пак започвате! — избухна тя. — Не можете да обърнете страницата! Ненавиждате идеята от самото начало. Защо изобщо тръгнахте с нас?
— Вече сме говорили за това — махнах с ръка аз. — Заради парите.
— Тогава какво ви е грижа дали е жив или мъртъв? Какво ви е грижа дали ще го намерим или не?
— Това е по-лесната част — уверих я аз. — Пет пари не давам и при едното, и при другото положение.
— Но държите да продължим? Преди малко ми се стори, че дори предпочитате да продължим.
— Мисля, че е така — кимнах аз. — Нататък бихме могли да намерим нещо. А ако се върнем, със сигурност няма да открием нищо.
— Бихме могли да приберем хобитата.
Поклатих глава:
— Ако хобитата или джуджето открият, че се връщаме, ние никога няма да ги видим, а още по-малко да ги заловим. В града сигурно има милиони места, където би могла да се скрие цяла армия.
— Хобитата трябва да са същите, които са избягали от дерето — замисли се тя. — Мислите ли, че са си спомнили за случая, когато са видели костите? Мислите ли, че може да са забравили, а после са видели костите, спомнили са си и шокът им е бил така голям, тази някогашна случка…
— Те бяха осем — прекъснах я аз, — а с Пейнт стават девет. Той каза, че били десет. Къде ли е отишло последното?
— Може и никога да не разберем — въздъхна тя.
Не можех да си представя какво значение имаше всичко това, защо седяхме тук и го обсъждахме. Всъщност не можех да си представя какво значение би имало каквото и да е. Щяхме да продължим, без да знаем къде отиваме, но с надеждата, че ще попаднем на по-добро място от тази суха пустош с кремъчните й хълмове и извъртените дерета, щяхме да вървим с надеждата, че ще открием нещо по-приемливо, ще го забележим и ще се възползваме от него.
Хората, които бяха оставили костите си в края на дерето, наистина бяха търсили някого, но можеше и да не са знаели, че той е тръгнал насам. Навярно са били също така объркани като нас. А и нямаше истинско доказателство, че са търсели тъкмо Найт.
Така че седяхме до огъня и правехме плановете си.
Щяхме да натоварим Пейнт с ненужния труп на Роскоу, с вода и храна колкото можеше да носи. Тък и аз щяхме да носим по-тежките денкове, а Сара, единствената с оръжие, щеше да е по-леко натоварена, за да може при нужда да захвърли багажа си и да насочи пушката. Бух нямаше да носи нищо. Щеше да ни бъде разузнавач — щеше да се движи напред и да проучва терена.
Този следобед, колкото и неприятно да ни беше, слязохме в дерето и разкопахме около укреплението. Открихме три човешки черепа и шест ръждясали оръжия, които бяха толкова разядени, че не можахме да определим какви са точно. Пейнт си спомни, че хората са били осем и големият брой разпилени кости подкрепяха твърдението му. Черепите обаче бяха само три.
След като се върнахме в лагера, стегнахме багажа си и махнахме останалите продукти от пътеката — скрихме ги в тясна цепнатина, която водеше към дерето. Заличихме с клони следите си около пътеката. Нито скриването, нито заличаването на следите бе извършено особено добре. Но аз имах чувството, че си губим времето, че пътеката е занемарена отдавна и ние сме първите, които я използват от един век или повече насам.
Денят бе напреднал доста, но ние взехме багажа си и тръгнахме. Никой от нас не искаше да остане в този лагер и минута повече. Напуснахме го с радост, че се махаме от потискащите пръстени стени и от чувството на древна обреченост, което се излъчваше от всичко наоколо. Освен това имахме и усещането, макар никой да не го изрази и никой навярно да не го признаваше пред себе си, че не ни остава много време.
Глава петнадесета
Бух откри кентаврите на втория ден.
Все още бяхме сред пустошта. До този момент следите, оставени от тях, бяха от преди няколко часа и най-много от преди един ден. Но пустошта изглежда нямаше край и ние с нетърпение очаквахме да свърши, ако това някога станеше. Пътят ни беше труден, особено за мене и Тък с тежките денкове — състоеше се главно от изкачване и спускане, а равни участъци се срещаха съвсем рядко.