— Онези сладури там — прекъснах го аз — нищо не разбират от кафяви раса и сандали. А и пет пари не дават дали сте умен или глупав. Ако им се иска да убият някого…
— Но това не можем да знаем — обади се Сара. — Защо да не са дружески настроени?
— На вас така ли ви изглеждат?
— Не. Едва ли — призна си тя, — макар че за това не може да се съди просто като се гледат. Все пак Тък има право донякъде. Може и да не разбират от кафяви раса и сандали, но навярно могат да усетят добрата душа и да видят веднага, че той не е опасен, а е изпълнен с честни помисли.
През цялото време докато говореше, си мислех, че тя сигурно има някого предвид, но това едва ли бе нашият Тък.
— Аз съм човекът, който трябва да отиде, за Бога — отсякох аз. — Така че стига празни приказки — по-добре да тръгвам веднага. Тък може само да ги накара да ни нападнат.
— Което с вас едва ли ще се случи — кимна тя.
— Точно така е. Аз знам как да се справям…
— Капитане — прекъсна ме Тък, — защо никога не давате ухо на логиката? Непрекъснато се изхвърляте. Все се правите на много важен. Обърнете внимание само на две неща. Наистина мисля онова, което казах. Може и да не ме набият само защото се различавам от вас. С мене няма да имат удоволствието, което биха изпитали, ако се разправеха с вас. Не е особено весело да убиеш или да натупаш някого, който и без друго е жалък и слаб, а ако реша, мога да изглеждам наистина много жалък и слаб. А другата причина е, че вие сте по-нужен от мене. Ако нещо се случи с мене, няма да има кой знае каква промяна, но експедицията ни би пострадала значително, ако вие отидете при тях и с вас стане нещо.
— Вие сериозно ли говорите тези глупости? — Изгледах го поразен от дързостта на думите му.
— Разбира се — кимна той. — А вие какво си мислехте, че просто искам да се покажа? Да не смятате, че говоря с надеждата вие да не ме пуснете, каквото и да кажа?
Не му отговорих, но беше така. Точно така си мислех.
— Който и да отиде — намеси се Сара, — ще трябва да язди Стария Пейнт. Те са такива същества, че биха ви уважавали повече, ако сте върху него. И още нещо, Пейнт би могъл да ви измъкне, ако обстановката започне да се влошава.
— Майк — изтръби Бух, — светият човек говори много разумно.
— Това е пълна глупост — обърнах се аз към всички. — Тъкмо аз се предполага да поемам рисковете. За това ми се плаща.
— Майк — остро се обади Сара, — стига детинщини. Някой трябва да слезе долу — може да бъда дори аз. Така че нека просто помислим за всички подробности…
— Но тук не става дума само за отиване при тях — напомних аз. — Ще трябва и да се спазарим за мозъка на Роскоу. Тък ще обърка всичко.
Наведохме се и се загледахме мрачно.
— Да хвърлим ези-тура — изръмжах аз. — Какво ще кажете за това?
— Монетата има само две страни — забеляза Сара.
— Стига толкова — спрях я аз. — Вие не участвате. Ще избираме между Тък и мене.
— Никакъв жребий — намеси се Тък. — Аз отивам.
— Мисля, че можем да го пуснем — погледна ме Сара. — Има такова голямо желание. Мисля, че ще се справи.
— А пазарлъкът? — попитах аз.
— На нас много ни трябва мозъкът — напомни Тък. — Готови сме да им дадем почти всичко в замяна и…
— Включително и пушката — добави Сара.
— Не и пушката! — ядосах се аз. — Тя може да ни е много необходима. И е единственото, което имаме.
— Необходим ни е и мозъкът — махна с ръка Сара. — Без него сме наникъде. А пушката за какво ни е? Стреляла съм само веднъж, откакто сме тук, а и тогава беше доста безсмислено.
— А труповете на хората в дерето?
— Те са били въоръжени — сви рамене тя. — И какво им е помогнало това?
— Аз трябва да разбера само у тях ли е мозъкът и дали са готови да ни го дадат. За цената ще се споразумеем по-нататък. В това можем да участваме всички.
— Добре — съгласих се аз.
Нека отиде и да обърка всичко. Ако стане така, може би накрая ще се откажем от глупавото търсене на Лорънс Арлън Найт и ще се опитаме да измислим как да се измъкнем от тази планета. Макар че имах най-смътна представа какво бихме могли да предприемем.
Отидох до Пейнт, разтоварих го, подредих тубите с водата покрай пътеката и ги затиснах с безжизненото метално тяло на Роскоу.
— Добре, приятел — махнах аз на Тък.
Той се намести на седлото. Погледна ме и протегна ръка. Аз я поех и открих, че дългите слаби пръсти са по-силни, отколкото изглеждаха.
— Успех — пожелах му аз и Пейнт препусна през хълма, като се отдалечи по пътеката. Ние подадохме глави от върха и зачакахме.
Бях му казал успех и наистина му го желаех. Истина си беше, че на горкия глупак щеше да му трябва много късмет.