Изглеждаше някак дребен и жалък, докато подскачаше на гърба на хобито. Качулката бе стегната около лицето му, а расото се развяваше отзад.
Пътеката зави, спусна се надолу и той се скри, но след няколко минути се показа отново и пое през равното към обикалящите кентаври. Всички кентаври се обърнаха да го разгледат и спряха обиколките си.
Това е то, помислих си и се загледах така напрегнато, че спрях дъх. След една секунда можеха да го заобиколят и с това да се свърши всичко. Но те не го заобиколиха — само стояха и гледаха.
Пейнт се поклащаше напред, а Тък подскачаше върху него като кукла, облечена в кафява рокличка. А онази негова кукла, помислих си…
— Какво стана с куклата? — пошепнах на Сара. Не знам защо шепнех. Беше глупаво. Бих могъл да извикам и онова стадо кентаври не би ми обърнало внимание. Всички се бяха загледали в Тък. — Какво стана с куклата? Тук ли я остави?
— Не — тръсна глава тя, — взе я със себе си. Пъхна я под колана си и го стегна здраво.
— Боже мой! — възкликнах аз.
— Вие все още си мислите — подхвана Сара, — че това е обикновена кукла и че той нещо не е наред, щом я разнася наоколо. Но не е така. Той вижда в нея нещо, което ние двамата не забелязваме. За него тя не е само сувенир, нещо като заешко краче. Много повече от това е. Гледала съм го с нея. Той я държи нежно и с преклонение. Като че ли е някакъв религиозен предмет. Като мадона например.
Почти не чух последните й думи, тъй като Пейнт вече се бе приближил съвсем до кентаврите и забави ход. Накрая хобито сиря на двайсетина метра от тях и зачака. Тък се бе отпуснал в седлото като пън. Не беше повдигнал ръка в знак за мир. Не беше направил нищо, просто ги бе приближил отпуснат върху Стария Пейнт.
Аз се огледах. Сара наблюдаваше с бинокъла си игрището.
— Заговори ли им вече? — попитах я.
— Трудно е да се каже — отвърна тя. — Лицето му е загърнато с качулката.
Казвах си, че всичко върви добре. Не го бяха убили начаса. Имаше още надежда.
Два от кентаврите препуснаха, за да го посрещнат, като минаха така, че по един да му застане от всяка страна.
— Ето — подаде ми бинокъла Сара.
И през него не можах да видя нещо друго от Тък освен тила на вдигнатата му качулка, но добре разгледах лицата на двата кентавъра. Имаха чертите на сурови и волеви мъже, бяха жестоки лица. Бяха далеч по-хуманоидни, отколкото бях очаквал. Изглежда слушаха какво им говори Тък и от време на време единият отговаряше накратко. После изведнъж се разсмяха бурно и гръмогласно, с презрителен и саркастичен смях, а отзад стадото поде възгласите им.
Свалих бинокъла и се приведох, за да чуя по-добре далечния отглас от масовия смях, който отекваше сред пръснатите хълмове и дерета.
— Чудя се какво ли става. — Лицето на Сара издаваше тревога.
— Стария Тък пак трябва да е оплескал всичко — предположих аз.
Смехът утихна и отмря, а двата кентавъра отново заговориха с Тък. Върнах бинокъла на Сара. Можех да видя каквото ми трябваше и без негова помощ.
Единият кентавър се обърна и извика нещо на някои друг от тълпата. За миг и тримата останаха като че ли в очакване на нещо, а после от тълпата се откъсна нов кентавър с нещо отразяващо слънцето в ръце.
— Какво е това? — попитах Сара аз, тъй като тя гледаше през бинокъла.
— Това е щит — обясни ми тя. — Към него изглежда има някакъв колан. Ето сега го виждам. Колан и сабя. Дават ги на Тък.
Пейнт се завъртя и пое обратно, а слънцето блестеше по щита и сабята, поставени от Тък върху седалката пред него. На игрището отзад кентаврите отново избухнаха в подигравателен смях. Той долиташе към нас на вълни. Като излезе от игрището, Пейнт рязко усили ход и затича като подплашен заек. Когато се скри, двамата се облегнахме и се спогледахме.
— Скоро ще разберем какво става — казах аз.
— Боя се, че няма да научим нищо добро — въздъхна Сара. — Може би направихме грешка. Трябваше вие да отидете, разбира се. Но на него толкова много му се искаше.
— Но защо? — недоумявах аз. — Защо му беше притрябвало на нещастния глупак да отива? Опит да се представи за герой? Казвам ви, сега не е моментът…
— Не е опит да изглежда герой — поклати глава тя. — Той вижда нещата другояче. Нещо го тласка. Не е нещо физическо като страх, амбиция или завист. Това е някаква мистична сила. Знам го. Вие винаги сте мислели, че той е просто религиозен маниак. Още един измамник. От онова скитащо племе неудачници, които приемат или се преструват, че приемат религиозно прикритие за чудатостта си. Казвам ви обаче, че не е от тях. Познавам го много по-отдавна и…