— Не беше никакъв риск. — Тя настръхна от гнева в гласа ми. — Куршумът отива накъдето насоча пушката, а мене ме бива в това. И стана, нали?
— Стана чудесно. — Все още едва се владеех. — Но половин метър настрани…
— Невъзможно беше — възрази тя. — Прицелих се точно…
— Да, знам — продължих аз. — Точно в центъра на главата му.
Слязох от Пейнт и смъкнах расото от себе си. Тък се беше свил в основата на едно от уродливите пустинни дървета. Подхвърлих му расото.
— Къде са ми панталоните?
— Ето там — посочи ми Сара. — Аз ги вдигнах и ги сгънах.
Вдигнах панталоните, изтърсих ги и започнах да ги обувам.
Сара вече много пъти бе преобърнала мозъка в ръце:
— Какво му се е случило? За какво им е трябвал?
— А вие какво мислите, че би могла да направи с тази мозъчна кутия тайфата варвари, които играят поло?
— Искате да кажете, че са я използвали вместо топка за поло?
Кимнах:
— Сега трябва да се върнат отново към издяланите от камък топки. Това ги тревожи толкова.
Бух се спусна от възвишението, на което бе стоял на пост.
— Чудесно изпълнение — похвали ме бухащо той. — За човек, който борави с оръжие, което не познава…
— Доброто изпълнение всъщност е на госпожица Фостър — прекъснах го аз. — На нея дължа победата си.
— Няма значение — каза Бух, — работата е свършена добре и играещите хобита вече се изнасят.
— Искаш да кажеш, че си тръгват?
— Заемат вече походен строй.
Изкачих се до върха на хълма и видях, че кентаврите наистина се бяха подредили някак си и поемаха на запад. Колкото и да бяха почтени (а те наистина бяха почтени, тъй като ми дадоха кутията с мозъка), все пак бих изпитвал известно притеснение, ако се намираха наоколо.
Като се обърнах, видях, че Тък и Сара бяха взели тялото на Роскоу от купчината туби с вода и го бяха изправили. Отваряха черепа му, за да сложат там кутията с мозъка.
— Мислите ли, че е повреден? — попита ме Сара. — След толкова много удари. Погледнете само вдлъбнатините.
Свих рамене, защото не знаех.
— Не трябва да знае кой знае какво — с надежда в гласа си продължи Сара. — Няма да го питаме много неща. Само някои прости въпроси.
Тък протегна ръка за мозъка и Сара му го даде.
— Знаете ли какво да направите? — попитах го аз.
— Мисля, че да — отвърна той. — Там има жлебове. Просто се намества вътре.
Той го тласна, после го притисна с длан, за да го вкара, и затвори капака на черепа.
Роскоу се раздвижи. Опря се на пръстената стена, повдигна се и се изправи на крака. Главата му се извъртя и той изгледа всички ни поред. Помести ръцете си внимателно, като че ли ги изпробваше.
Заговори със стържещ глас:
— Презкога, докога, когато, кога ли, някога.
Спря и ни огледа да види дали сме го разбрали. Когато трябва да му е станало ясно, че не сме, той тържествено и бавно обяви, като че ли този път не можеше да има грешка:
— Камъче, кремъче, куче, комшулуче, бърдуче, внуче.
— Той напълно откача — забелязах аз.
— Скача — допълни Роскоу.
— Римува — забеляза Сара. — Само това прави — той е римен речник. Мислите ли, че е забравил всичко? Че вече нищо не знае?
— Защо не попитате него? — пошегувах се аз.
— Роскоу — започна Сара, — спомняш ли си изобщо нещо?
— Висок — отвърна Роскоу, — кръжок, синеок, водоскок, блок, смок.
— Не, не — настоя Сара. — Спомняш ли си своя стопанин?
— Мюсюлманин — с вбесяващо желание за разговор се обади Роскоу.
— О, няма никакъв смисъл! — извика Сара. — Цялото пътуване, всички тревоги за нас и за вас там долу, когато рискувахте живота си — всичко, за да стигнем до това.
— Роскоу — ядосано извиках аз, — ние търсим Лорънс Арлън Найт…
— Олрайт — отвърна Роскоу, — брайт, спрайт…
— Не, по дяволите! — прекъснах го аз. — Ние го търсим. Покажи ни посоката.
— Високата — подхвана Роскоу, — широката, еднооката.
Но още докато изговаряше римуваните си глупости, той се обърна и насочи ръка, със здраво стегнат пръст, към северната част на пътеката.
Глава седемнадесета
Така че тръгнахме на север по пътеката.
Пустошта остана зад гърба ни, а ние дни наред се изкачвахме по високо плато, а планинската верига пред нас се издигаше все по-нависоко в небето — огромни, мистични и внушителни бастиони, които все още синееха от голямото разстояние помежду ни.
Вече имаше вода — цели потоци, които се стичаха студени и пенливи по каменните си легла. Скрихме тубите си за вода в един от каменните заслони, които все още се срещаха тук-таме покрай пътеката. Откакто бяхме напуснали пустошта, никой вече не носеше денкове. Всичко беше завързано на здравия гръб на Роскоу. Чувствах се малко глупав, но все още носех на гръб щита и колана със сабята на кръста си. Това, разбира се, не бе оръжие, което възрастен човек би трябвало да носи, но в щита и сабята имаше нещо авантюристично — нещо, което ме родееше с някой предшественик от преди хилядолетия, който се бе гордял с воинското си снаряжение.