Сега, струваше ми се, вървяхме по-уверено. Въпреки че понякога се съмнявах, че Роскоу е знаел какво прави, когато беше вдигнал ръка в северна посока (а и все още сочеше натам всеки път, когато го питахме), неговата явна увереност ни даваше известно чувство за сигурност, знаехме, че вече не се скитаме напосоки, а имаме определен маршрут.
Растителността стана повече. Имаше трева и цъфнали растения, огромно разнообразие от храсти, а понякога и горички от тържествени дървета покрай някои от водните басейни. В далечината, както винаги, се извисяваха дърветата-небостъргачи. Въздухът захладя и се появи вятър, остър като нож. Изобилстваше от подобни на гризачи същества, които се изправяха и ни подсвиркваха, докато отминавахме. Понякога се срещаха и малки стада тревопасни животни. Сара застреля едно от тях, ние го заклахме и теглихме жребий, за да видим кой ще бъде опитното зайче. Дългата сламка се падна на мене и аз изядох няколко хапки от пържолите, които бяхме приготвили, после седнахме и зачакахме. Нищо не се случи и всички се наядохме. Бяхме открили източник на храна, затова можехме да скрием и малкото запаси, които носехме.
Тези високи земи бяха излъчваха някаква възторжена мистичност и понякога ми се струваше, че вървя насън. Не се дължеше на самото високо плато, а на цялостното въздействие на планетата, което изглежда се бе стоварило върху ми. Чудех се кой ли е бил тук преди, защо ли си е тръгнал и каква би могла да бъде целта му при засаждането на градините, които е оставил зад гърба си заедно с огромния бял град. Докато стоях край лагерния огън и бях благодарен за топлината му, пропъждаща нощния хлад, наблюдавах Бух и се чудех на приятелството, което ни сродяваше и сближаваше. Беше прочистил кръвта ми от отрова, а по-късно ме бе помолил да му услужа с живот, а когато Тък се бе намесил, той бе приел заема от него, но допускам, че го бе приел пак като отплата за моя живот, тъй като между него и Тък не съществуваха братски връзки.
Сега вече Тък си вървеше постоянно сам и дори не се преструваше, че е един от нас. Почти не разговаряше освен когато мърмореше на куклата, а след като приготвехме вечерята, сядаше настрани от огъня, където явно студът не му пречеше. Лицето му изглежда отслабна още повече, тялото му взе да се губи сред гънките на расото и започна да прилича не на скелет, а на изсушена животинска кожа. Посивя и заприлича дотолкова на сянка, че човек не го забелязваше. Имаше случаи, когато погледът ми попадаше върху него и аз за миг дори се учудвах кой е той, но тази странна безпаметност също се дължеше на високите сини земи, през които се движехме. Минало и настояще, както мисълта и надеждата за бъдещето, изглежда се сливаха в ужасно логичното чувство за време, безкрайно — незапочващо и незавършващо съществуване, което висеше спряно, но все пак излъчваше трайното и блестящо усещане за чудо.
И така ние се движехме през гигантското плато. Пейнт се люлееше мълчаливо, като само от време на време някоя от кънките му изтропваше по случайно камъче на пътеката. Бух се носеше напред и все още изпълняваше службата на разузнавач, която едва ли бе необходима. Тък, увит до врата в кафяво, вървеше несигурно като едва забележим сив призрак. Роскоу крачеше енергично и не спираше да си мърмори безкрайните безсмислени поредици от римувани думи — приказлив полуидиот, който щастливо броди из тая далечна земя. С щита на гръб и с удрящата се в крака ми сабя навярно и аз изглеждах не по-малко странно от останалите. Измененията у Сара сигурно бяха най-малки, макар че и тя бе станала друга — бе се събудил старият й вкус към приключенията, който се бе попритъпил от усилията, напрежението и монотонността, докато се движехме из пустошта. У нея виждах отново жената, която ме бе посрещнала в коридора на аристократичната къща, разположена сред добре поддържаната градина, жената повела ме за ръка към стаята, където бе започнало всичко.
Планините се изправяха все по-високи, бяха загубили малко от синия си цвят. Сега виждахме, че са диви, страховити и внушителни, с надвесени скали и дълбоки каньони, покрити с гъсти гори, които се простираха почти до скалистите върхове.
— Имам чувството, че се приближаваме все повече, че сме почти там — каза една вечер Сара, докато седяхме около огъня.