Кимнах й, защото и аз имах същото чувство — приближавахме се, макар че нямах представа точно към какво. Някъде наблизо в планините пред нас щяхме да открием онова, което търсехме. Не смятах, че ще намерим Лорънс Арлън Найт, защото той би трябвало отдавна да е умрял, но по някакъв странен начин, който не можех да си обясня, бях сигурен, че ще попаднем на нещо в края на пътеката. Макар че не можех, за нищо на света, да кажа какво точно търсехме. Просто не знаех. Но незнанието не пречеше на възбудата и предчувствието за нещо, което ни очаква. Беше нелогично, разбира се, беше породено от мистичния син цвят, който ни обграждаше. Най-вероятно пътеката никога нямаше да свърши. След като се изкачи в планината, тя сигурно щеше да продължи да се извива около възвишенията през непознатите земи. Но логиката нямаше място тук. Все така вярвах, че пътеката ще свърши някъде пред нас и там ще открием нещо прекрасно.
Над нас галактиката блестеше с ярката синя белота на ядрото си, с неясните си мъгливи разклонения.
— Мисля си — сподели Сара — дали някога ще се върнем. А ако се върнем, Майк, какво бихме могли да разкажем? Как може да се опише с думи място като това?
— Голям бял град — подхванах аз, — а после пустинята, високите земи и накрая планините.
— Но това не е достатъчно. С това нищо не се обяснява. Вълшебството и мистицизмът…
— Думите никога не достигат — прекъснах я аз, — за да се изрази вълшебството и славата, няма думи за страха или щастието.
— Навярно имате право — съгласи се тя. — Но мислите ли, че ще се върнем? Имате ли някаква представа как бихме могли да намерим обратния път?
Поклатих глава. Бях намислил нещо, но то може би беше твърде неудачно и нямаше смисъл да го споделям, нямаше смисъл да подхранвам и най-малката надежда, че някога може да стане.
— Знаете ли — махна с ръка тя, — всъщност ми е все едно. Просто вече не се тревожа. Тук има нещо, което не съм виждала другаде, но не мога да ви обясня какво е. Мислила съм много за него и все още не го разбирам.
— Още ден-два — предположих аз — и може би ще разберем какво е.
Защото и аз бях омагьосан от същото като нея, макар че може би не с такава сила. Може би тя е по-чувствителна, може би е видяла неща, които аз не съм забелязал, или е интерпретирала по друг начин видяното от двама ни. Ясно ми беше, че е невъзможно един човек дори да се надява да осъзнае, да разбере или да предположи как би действал умът на другия, какви впечатления биха останали в него и как биха се осмислили те, какво би било въздействието им върху интелекта и чувствата на този друг човек.
— Утре може би — допусна тя.
Да, помислих си, утре. Може би утре.
Погледнах я през огъня и тя ми заприлича на дете, което казва, без изобщо да е сигурно, че утре може би е Коледа.
Но на другия ден пътеката не свърши, не беше Коледа. Оказа се, че на другия ден изчезна Тък.
Усетихме, че го няма в средата на следобеда и колкото и да се мъчехме, не можахме да си спомним дали е бил с нас по време на обедната почивка. Бяхме сигурни, че тръгнахме заедно сутринта, но само толкова.
Спряхме и тръгнахме назад. Търсехме, викахме, но нямаше отговор. Накрая се стъмни и си устроихме лагер.
Беше смешно, разбира се, че никой не можеше да си спомни кога го е видял за последен път и аз се зачудих дали наистина ни е изоставил и е тръгнал нанякъде преднамерено или случайно или просто се е изпарил, както Джордж се беше изпарил онази нощ, когато седяхме притиснати от бомбардиращото ни дърво в червената каменна постройка в края на града. Именно нарастващата му незабележимост, казвах си, бе причина да не усетим веднага, че го няма. Ден след ден той се бе отдалечавал все повече от нас и присъствието му бе станало като на призрак, който наистина се движи, но се вижда само наполовина. Незабележимостта му и полуосъзнатото опиянение от сините земи, през които се движехме, където времето преставаше да играе особена роля или да служи за нещо и ние се движехме като насън — съчетанието от тези фактори, мислех си, правеше изчезването му съвсем възможно.
— Няма смисъл да го търсим повече — отчая се Сара. — Ако беше останал тук, щяхме да го открием. Ако беше някъде наоколо, би ни се обадил.
— Мислите, че не присъства тук? — попитах я аз, като осъзнавах странния начин, по който поднасях твърдението, че вече го няма наоколо.
Тя поклати глава:
— Мисля, че вече е намерил каквото търсеше. Точно както и Джордж откри своето.
— А куклата? — попитах аз.
— Тя е символ — отвърна Сара. — Събирателна точка. Като кристално кълбо, в което човек може да се загуби. Мадоната на някоя могъща древна религия. Талисман…
— Мадона — повторих аз. — Вие бяхте споменали за това и преди.