Това беше то — мястото, което търсехме, без да знаем какво търсим, като може би си мислехме, че може да е човек, предмет или просто идея. Търсехме го слепешком. Макар че би могло все пак да се окаже човек, защото в долината не бе изключено да открием човека, ако не лично него, поне гроба му или някакви данни за съдбата на тази легендарна за космоса личност.
Защото като гледах назъбената долина, не изпитвах ни най-малкото съмнение, че пътеката, която бяхме следвали, не бе служила за нищо друго освен да ни изведе тук — не точно нас, разбира се, а и всеки друг тръгнал по нея.
Никой от нас не бе проговорил, откакто влязохме в процепа и под гръцкото слънце. А и нямаше какво да се каже. Сега Сара бе застанала на пътеката, а ние с Бух отивахме към нея.
Излязохме на алея, която водеше нагоре към първата вила, кацнала на скалистия хълм над потока. До алеята имаше стълбче с табела, на която пишеше нещо на непознат за нас език.
Сара се спря.
— Име ли е? — попита ме тя.
Кимнах. Можеше да е това, навярно бе името на съществото, което живееше във вилата, разположена на хълма.
Но ако това беше табела с име, нямаше никакви признаци за живот от страна на онзи, който живееше горе. Нищо не нарушаваше пълното спокойствие в долината. Никой не надничаше към нас. Над главите ни не летеше въздушно същество. Не се чуваше остро жужене от насекоми или от някои техни съответствия. Всичко, което ни заобикаляше, ни навеждаше на мисълта, че тук може би ние сме единствените живи същества.
— Би могло да се очаква, че е табела с име — каза Сара.
— Нека приемем, че е така — предложих аз. — Да продължим и да потърсим някоя, на която пише Лорънс Арлън Найт.
— Не можеш ли да си сериозен за това поне сега — смъмри ме тя. — Беше казал, че никога няма да го намерим. Твърдеше, че е легенда. Смяташе, че е мъртъв…
— Не ме гледай — свих рамене аз. — Може да бъркам. Не вярвам да е така, но вече всяко нещо е загубило смисъла си. Ти предложи…
— А ти беше против от самото начало.
— Не съм бил против — възразих аз. — Просто не вярвах истински.
— Изминахме целия този път… — почти жално започна тя.
— Сара, и аз не знам, Боже мой. Нека просто вървим натам и да държим под око знаците.
Продължихме — спускахме се надолу, изкачвахме се по стъпала. Видяхме други вили и други табели с различни азбуки (не че всички можеха да се нарекат азбуки), но не успяхме да разчетем нито една.
Слънцето печеше немилостиво, лъчите се спускаха като потоп, който отскачаше от камъните и искреше при допира с водата. Единственият шум наоколо идваше от мехурите и ромона на водата. Нищо не помръдваше.
След това се появи нова табела с едър блоков шрифт, който можахме да разчетем:
Цялото нещо бе лудост, разбира се. Просто не можеше да се пресече галактиката, за да се търси един човек… и той да бъде открит. Не можеше току-така да се намери някой, който би трябвало да е мъртъв от години. За легендите не е прието да имат край. Но ето го пред нас надписа, на който пишеше Лорънс Арлън Найт.
И после през главата ми мина мисълта — това не е домът, а гробът му. Не е вила, а е последният му пристан.
— Сара — повиках я аз, но тя вече бе тръгнала по пътеката, като хлипаше от възбуда и облекчение, цялото напрежение от дългото търсене накрая бе изчезнало.
А от покрития вход на блестящата бяла постройка вече излизаше човек — възрастен, но запазен мъж със снежнобяла коса и брада, с все още изправени рамене и стабилна крачка. Бе облечен с бяла тога и това бе съвсем естествено. В такава обстановка тогата беше единствената дреха, която би могъл да носи.
— Сара! — извиках аз и хукнах след нея с Бух близо до мен.
Тя не ме чуваше. Не ми обръщаше внимание.
Старецът вече говореше:
— Посетители! — Той протегна ръка. — От собствената ми раса! Никога не съм мислил, че отново ще видя хора.
Гласът му разпръсна всичките ми съмнения. Нямаше измама, фокус или магия. Наистина беше мъж от човешката раса, гласът му бе дълбок и сериозен, изпълнен с човешка радост при вида на сродните му хора.
Сара протегна ръце, старецът ги грабна и двамата застанаха загледани един в друг.
— Толкова много време мина — казваше старецът. — Прекалено много. Пътеката е дълга, пътят е тежък, а и никой не знаеше. Вие… откъде разбрахте вие?
— Сър… — Сара спря все още задъхана от изкачването — вие трябва да сте… Лорънс Арлън Найт.
— Да, разбира се — кимна той. — А вие кого очаквахте?
— Очаквахме? — поколеба се Сара. — Вас, естествено. Макар че можехме само да се надяваме.
— А тези добри хора с вас?