— Сара! — извиках аз.
Тя стоеше напълно погълната и в учтив екстаз от думите на мръсната стара развалина, която бе отпусната в стола си.
Завъртя се към мен:
— Майк, за последен път…
От хладния гняв по лицето й разбрах, че още го виждаше като по-рано, че промяната все още не е достигнала до нея, че все още е подвластна на магията, чиито пленници бяхме.
Придвижих се бързо почти без да мисля. Ударих я по брадичката — силно, точно и безмилостно — и я подхванах, когато политна. Хвърлих я на рамо и забелязах, че Найт се мъчи да стане от стола си, но устата му продължава да се движи, защото не спираше да говори.
— Какво има, приятели? — попита той. — Дали неволно не съм направил нещо, което да ви е засегнало? Понякога е трудно да се разберат и оценят нравите на хората, с които човек се среща. Лесно е да се направи нещо неразумно или да се каже нещо…
Като се обръщах да тръгна, видях дървеното ковчеже на бюрото и се пресегнах да го взема.
Бух умолително ме подканяше:
— Майк, не се бави. Остави любезностите. Бягай, моля ти се, много енергично.
И ние хукнахме много енергично.
Глава двадесета
Придвижихме се бързо, без да се обръщаме. Аз погледнах назад само за миг преди да навлезем в каньона между извисяващите се скали, който водеше към портата.
Сара се свести и ми закрещя, започна да ме рита и да ме удря по гърба с юмруци, но аз я притисках здраво към рамото си с едната си ръка. Под другата държах дървеното ковчеже, което бях вдигнал от бюрото.
Без да забавяме крачка достигнахме края на каньона. Роскоу и Пейнт стояха точно както ги бяхме оставили. Пушката на Сара бе опряна на скалата, а сабята и щитът ми лежаха до тях.
Хвърлих доста безцеремонно Сара на земята. Беше ми нанесла доста удари с ръце и крака по гърба, така че не се чувствах особено благоразположен към нея и се радвах, че мога да се освободя от нея.
Тя падна на задника си и остана седнала с побеляло от гняв лице. Устата й се движеше, но ми беше така сърдита, че повтаряше единствено:
— Ти… ти… ти…
Навярно за първи път в подплатения й с пари живот някой бе посегнал на нея.
Стоях там и я гледах, бях останал без дъх от лудешкия отчаян бяг през долината и каньона, коленете ми трепереха, гърбът и кръстът ме боляха от ударите й. Мислех си и за последния поглед, който бях отправил назад преди да навлезем в каньона.
— Ти ме удари! — успя накрая гневно да изпищи тя.
Изрече го и зачака отговора ми. Но аз нямах какво да отвърна. Нямах отговор в главата си, но и да имах, нямах дъх да го произнеса. Не знам какво очакваше да чуе тя. Може би се надяваше да отрека, така че да може да ме обяви не само за побойник, но и за лъжец.
— Ти ме удари! — отново изпищя тя.
— Точно така, ударих те — проговорих й аз. — Ти не забеляза нищо. Щеше да спориш с мен. Нямаше какво друго да направя.
Скочи на крака и се изправи пред мен.
— Открихме Лорънс Арлън Найт — запищя тя. — Открихме прекрасно, светещо място. След всичките си премеждия открихме онова, което търсехме и тогава…
— Милостива госпожо — намеси се Бух, — вината е моя. Усетих го с крайчетата на третата си самоличност и накарах и Майк да го види. Нямах достатъчно сила, за да принудя и втори човек да го види. Просто нямах. И накарах Майк да види…
Тя се завъртя към него и му извика:
— Ти, мръсен звяр. — После го ритна силно. Кракът й го удари странично и той се преобърна. Остана да лежи, като размахваше крачката си като малки бутала и се опитваше с всички сили да се изправи.
После, почти веднага, тя коленичи до него:
— Бух, извинявай. Моля те, повярвай ми, много съжалявам. Съжалявам и се срамувам.
Тя му помогна да се изправи и ме погледна:
— Майк! О, Майк! Какво ни се случи?
— Магия — отвърнах аз. — Единственото обяснение, което мога да намеря, е магия. Бяхме омагьосани.
— Любезна — обърна се към нея Бух, — аз не съм наскърбен. Реакцията на крака ви беше естествена, добре го разбирам.
— Прав — обади се Роскоу, — здрав, ошав, гологлав.
— Стига бе — сърдито му викна Стария Пейнт. — Ще ни побъркаш с тия глупости.
— Беше илюзия — продължих аз. — Нямаше мраморни вили. Бяха само мръсни колиби. Потокът не течеше блестящ и свободен — беше задръстен със сметта от колибите. Имаше и ужасна смрад, която стигаше право в гърлото ти. И Лорънс Арлън Найт, ако онова наистина беше той, беше жив труп, който оставаше жив благодарение на Бог знае какви алхимически средства.
— Тук не ни искат — намеси се Бух.
— Тук сме нарушители — съгласих се аз. — След като веднъж сме пристигнали на тази планета, вече не можем да се върнем в космоса, защото никой не трябва да знае за нея. Заловени сме в голяма мухоловка. След като се приближихме, бяхме примамени от сигнала. Накрая се втурнахме да преследваме една легенда, а тя също се оказа капан — капан в капана.