Това трая само миг и после изчезна — заедно със стисналите ме пипала и самия Бух. Бях коленичил с протегнати ръце, а пред мене нямаше нищо. Мозъкът ми ме болеше от студ, чувствах струйката пот, която бе започнала да се стича по челото ми. Бях толкова близо до нищото, колкото бе възможно да се приближа и все пак да остана човек. Знаех, че съществувам — може би го усещах по-остро и по-фино от когато и да е, — но мисля, че не си давах сметка къде съм, защото по време на единението ни се намирах на много места едновременно и не можех просто да отделя едно от тях. Стоях си така — с безучастен ум, претрупан от множеството нови усещания, които задръстваха мисловността ми.
Не мога да кажа колко продължи това — навярно беше съвсем кратко, макар че ми се струваше повече, — а после изненадващо рязко, с шока, който човек изпитва, когато се опре в повърхността след дълго падане, дойдох обратно на себе си заедно с високия син свят и глупавия робот, който стоеше неподвижен до изгасналия огън.
Изправих се на крака и се опитах да си спомня какво си бях мислил преди последното си преживяване, но бях забравил всички подробности, всичко бе засенчено от човешката ми същност, която като порой бе покрила камъчетата върху сухото дъно на старинно речно корито. Всичко, или поне голяма част от него, беше там, тъй като го усещах под пороя на човешката си същност. Стоях с объркана глава и си задавах въпроса дали това затрупване на всичко, предадено от приятеля ми, не бе предназначено за моя защита, не бе събудило защитни рефлекси в ума ми, не бе го предпазило, за да остана нормален. Чудех се каква ли тайна пазеше вътрешната ми същност, която аз самият вече не знаех — наистина не си спомнях нищо, което да изглежда опасно и което не би трябвало да знам.
Замъкнах се до огнището и клекнах до него. Взех една подпалка, разбърках пепелта и в самата й среда открих все още живо въгленче. Внимателно сложих няколко тресчици до него, появи се тънка струйка дим и след малко се подхвана малък огън.
Останах така приведен, гледах и поддържах пламъците. Мъчех се внимателно да съживя снощния огън. Огъня можех да върна, мислех си, но нищо друго. От предишната нощ не бе останало нищо освен мене и тромавия робот. Ето докъде се бе стигнало. От четирима души и един чужденец бях останал единственият човек. У мене затрептя самосъжаление, но аз бързо се отървах от него. По дяволите, изпадал съм в тежки положения и преди. Бил съм и сам — всъщност обикновено съм сам. Така че няма нищо ново. Джордж и Тък си бяха отишли — за тях нямаше да се разплача. Бух го нямаше и това можеше да доведе до сълзи — не, не за него, а по-скоро за самия мене, защото той ме бе променил, не можех да кажа точно как, в нещо по-съвършено, което живее с чувствителност от по-висок разряд. Знаех, че единственият човек, който имаше някакво значение, единственият наистина важен за мене човек, беше Сара, а и тя, също като Бух, бе отишла където искаше.
Донякъде се стреснах, като се досетих, че Джордж и Тък също си бяха отишли по собствено желание. Всички имаха къде да отидат — всички освен мене.
Но какво да направя със Сара, питах се. Можех да се върна в долината и да я измъкна, като я оставя да ме рита и да пищи. Или можех да остана тук още малко и да почакам тя да дойде на себе си и да се върне сама (с което, казах си, само ще си губя времето, тъй като тя никога няма да се върне). Или можех просто да пратя всичко по дяволите и да се замъкна по пътеката към града.
Можех да го направя, разсъждавах аз, без особено чувство за вина. Със сигурност вече се бях отървал от някои задължения. Бях устоял на дадената от мене дума, когато ме беше наела. Освен това резултатът бе излязъл много по-добър, отколкото очаквах. Все пак не бе излязло безцелно пътуване — наистина имаше Лорънс Арлън Найт, а мястото, което бе търсел, съществуваше. Всички останали имаха право, аз единствен бях бъркал и може би тъкмо затова си седях тук сам, без нещо специално, което да търся.
Чу се тракане и когато вдигнах глава, видях, че Роскоу се беше приближил и сядаше до мен — сякаш, след като вече нямаше никой, той искаше да ми е приятел.
Като се настани удобно, той се пресегна и изглади едно петно до огъня — наполовина прах и наполовина пепел. Имаше и малък участък с трева, поувяхнала от огъня. Той внимателно я изкорени с палец и показалец и отново заглади мястото.