Наблюдавах го изумен. Чудех се какво ли е намислил, но нямаше смисъл да питам. Той отново щеше да ме залее с глупостите си.
Протегна показалец, начерта крива линия в праха, после добави и други знаци, които, макар и не съвсем криви, не означаваха нищо. Изглежда пишеше някаква математическа или химическа формула — не че можех да разбера защо, но някои от надрасканите символи бях виждал, когато бях разлиствал научни списания.
Вече не можах да се сдържа и извиках:
— Е, какво е това, по дяволите?
— Това — отговори той, — слова, трева, баклава, тава, халва, чернова. — После изведнъж престана да римува и заговори, но отново безсмислици според мене: — Валентно свързаната вълнова функция е равна на производното от асиметричната вълнова функция, умножено по симетричната вълнова функция, по функцията на въртенето на асиметричната и на симетричната вълнови функции…
— Почакай малко, моля ти се — викнах аз. — Какво става? Досега говореше като Кума Лиса, а сега започна като професор…
— Професор — радостно и тържествено заяви той, — компресор, агресор…
Но продължи да пише формулите в праха. Пишеше ги уверено, без да се поколебае, като че ли знаеше точно какво прави и какво е значението им. Запълни мястото, което бе изгладил, със символи, после го изтри, отново го заглади и продължи да пише.
Затаих дъх и ми се прииска да мога да прочета какво е написал, защото — въпреки смешната ситуация — бях убеден, че е нещо важно.
Изведнъж той замръзна, задържа показалеца си в праха, но вече без да пише.
— Пейнт — каза той и аз зачаках поредица от римувани съответствия. — Пейнт — единствено повтори той.
Скочих на крака и Роскоу се изправи до мен. Пейнт идваше по пътеката в елегантен галоп. Беше сам — Сара я нямаше с него.
Спря се с плъзгане пред нас.
— Шефе — докладва той, — върнах се. Тя ми каза да побързам. Каза ми да ви кажа довиждане, да ви кажа Бог да ви благослови, но това вече надхвърля скромните ми умствени възможности, Каза ми, че се надява да се завърнете благополучно на Земята. Скромната ми личност, сър, би искала да ви попита какво е Земята.
— Земята е планетата, от която произхожда нашият род — обясних аз.
— Моля ви, видни сър, върнете ме на Земята.
Поклатих глава:
— Защо би искал да отидеш на Земята?
— Вие, сър, сте състрадателно същество — заяви той. — Не избягахте. Дойдохте в ужасното място и не избягахте. Със завидна храброст ме спасихте от смешната ми участ. Не бих искал да се отделям от вас.
— Благодаря ти, Пейнт.
— Тогава с благодарност ще извървя заедно с вас целия път до Земята.
— Не, няма да стане — поклатих глава аз.
— Но вие казахте, благородни сър…
— За тебе имам друга работа.
— С радост ще я изпълня като малка отплата за това, че ме спасихте, драго човешко същество, но аз имах толкова силно желание да отида на Земята.
— Ще се върнеш и ще чакаш Сара — наредих му аз.
— Тя съвсем ясно каза довиждане. Личеше, че наистина го мисли.
— Ще я чакаш — повторих аз. — Не искам да излезе оттам и да няма как да се върне.
— Мислите, че тя ще излезе?
— Не знам — въздъхнах аз.
— Но все пак да я чакам?
— Точно така.
— И аз ще чакам — проплака той. — Вие ще се върнете на Земята, а аз все още ще чакам. Може би ще чакам вечно. Щом тя ви трябва, най-любезно същество, защо не се върнете и не й го кажете…
— Не мога да го направя — прекъснах го аз. — Тя може и да е глупачка, но не трябва да остане без никаква възможност. Както Джордж. Както Тък.
Сам се учудих на думите си.
Решение, бях си казал преди това. Трябва да взема решение. И ето че накрая го бях взел — без да мисля, без да се колебая, без някаква конкретна причина, повече по инстинкт. Като че ли тази стъпка не я бях направил сам, като че ли я бе направил някой друг, зареян из безкрайността на времето. Като че ли бе дело на Бух. И като помислих за него, си спомних как той ми бе казал, че не бива да се намесвам, как почти ме бе помолил да не се връщам в долината и да не я измъквам оттам, както се бях заканвал. Зачудих се стреснат колко ли от себе си ми бе оставил Бух преди да се превърне в третата си самоличност. Опитах се отново да си припомня чувството, когато държах пипалото му, но всичко бе погребано и недостижимо, намираше се дълбоко в съзнанието ми, където не можех да го достигна.
— Тогава ще се върна — тъжно се съгласи Пейнт — изпълнен с тъга, но послушен. — Може и да не е Земята, но все пак е по-добре от дерето.
Обърна се, за да тръгне, но аз го извиках. Взех пушката и патрондаша и ги привързах към седлото.