Но сега нито един от тези родове го нямаше тук. Тук бях аз — представител на друга раса, може би не така велика, но не по-малко лукава от всяка останала. Бях тук, знаех историята, знаех и къде е съкровището, а съкровището беше нещо реално, много по-ценно от натрапчивия мит, който Найт бе преследвал. Беше нещо, което би могло да се продаде, и в това отношение го оценявах много по-добре, отколкото бих оценил един мит. Найт сигурно също е знаел — би трябвало да знае, за да пише по този начин за това, — но когато е научил, навярно вече е бил така обладан от търсенето на фантома си, че най-вероятно го е отминал като маловажно.
Нещастен глупак, помислих си — да отмине такъв шанс. Макар че си дадох сметка, че е възможно и да е научил, след като е разбрал, че планетата не може да се напусне.
Аз самият не бях убеден, че е така. Не можеше да няма начин. Винаги имаше изход, ако човек го търсеше достатъчно упорито. Бандата глупави градинари нямаше да може да ме задържи тук.
Първо щях да хапна нещо и щях да почина, а после щях да се заема с тези други светове. Въпреки мнението на Сара, че е най-вероятно те всичките да са изолирани светове, не бе разумно да се предполага, че на нито един от тях не съществува разумен живот, който да е дорасъл за пътешествия в космоса. А на мене само това ми трябваше. Нужно ми беше единствено да се добера до кораб, какъвто и да е кораб.
Зачудих се да направя ли нещо с джуджето, но реших да го оставя да си виси на въжето под таванската греда. Дори и да го свалях, нямах представа как да постъпя. Какво би искал той. Явно бе пожелал да увисне от гредата и аз нямаше защо да се намесвам. Въпреки че се чудех защо ли го е направил. Признавах, че самата му постъпка доказваше, че е хуманоид. Единствено хуманоидите прибягваха до обесването като начин за самоубийство.
Погледнах към Роскоу. Той беше престанал да пише цифрите си и сега седеше неподвижен, с протегнати крака и загледан в пространството. Като че ли изведнъж му бе хрумнала мисълта за удивително откритие и той бе замръзнал, за да я прецени.
Глава двадесет и седма
Сара не се бе лъгала. Нямаше къде да се отиде. Другите светове не предлагаха изход. Бях ги прегледал всичките, като дремвах за малко, когато капвах, защото се страхувах да не започна да ги оценявам прибързано и неточно. Не бързах. Отделих повече време от абсолютно необходимото, за да ги огледам всички един след друг.
Бях се позабавил, докато схвана как да задействам контролното колело, с което се извикваха отделните светове, но след като успях, се захванах за работа, без да обръщам внимание на нищо друго. Роскоу не ме безпокоеше и аз, от своя страна, почти не му обръщах внимание. Забелязах само, че доста време го няма наоколо. Бях останал някак с впечатлението, че броди из града, но реших да не губя време в размишления за целта на скитанията му.
Не би могло да се каже, разбира се, че в никой от световете не съществуваше технологията, която търсех. Разкриваше ми се само малка част от тях и би било безразсъдство от моя страна, да вляза във всяка от тях без необходимите доказателства, без да съм убеден, че ми трябва тъкмо тя. Защото след като веднъж се окажех там, шансовете ми да избягам щяха да бъдат минимални. Без Бух и без съществото, което да контролира колелото, ние никога не бихме се измъкнали от света на пясъчните дюни. Фактът беше обаче, че не открих нито един свят, който да ме съблазни поне да вляза в него, нито един с белези от разум, дори и най-примитивен. Всички бяха неприятни, а повечето първични — диви джунгли, сковани от студ пустини или планети, в които земната кора бе в процес на формиране. На някои атмосферата бе плътна и изпълнена с облаци от газ, който ме задушаваше дори само като го гледах. Няколко свята явно бяха мъртви — обширни равни полета без растителност, осветени едва-едва от слаби кървавочервени умиращи слънца. Една планета бе напълно изпепелена в резултат от превръщането на слънцето й в нова.
Защо ли, чудех се, са били въведени тези врати към различните светове? Ако някой е смятал да ги използва естествено би ги разположил в предградията на по-голямо селище или поне село. Не би се спрял на джунглите, ледените пустини или прогорената пепел. Дали не бяха поставени единствено за отърваване от нежелани посетители? Но ако е така, един свят, най-много пет-шест, щяха да са достатъчни. От стотици не би имало нужда. Излишно бе да се осигурява достъп до толкова много светове и то до такива светове. Съзнавах обаче, че в съзнанието на онази друга раса би трябвало да има някакво логично основание, но аз не бих могъл да стигна до това основание, защото то се намираше извън параметрите на човешката логика.