В петък не издържах повече и отидох да я посетя. Настанила се бе в странна къща някъде в Блумсбъри. Беше наела последния етаж. Изглеждаше мрачно и потискащо, зачудих се как изобщо може да живее на такова място.
Отвори ми самата тя и ме въведе в голяма и гола стая, подобна на ателие, в която гореше нафтова печка. Порази ме безрадостният вид на помещението, но тя явно не забелязваше нищо и ме покани да седна в протритото кресло.
— Тук се упражнявам и се храня — каза ми Ребека. — Приятно помещение, не си ли съгласен?
Нищо не отговорих, а после тя отиде до шкафа и извади нещо за пиене и няколко стари бисквити. Самата тя нищо не хапна.
Стори ми се странна, отчуждена — сякаш присъствието ми там я отегчаваше. Разговорът ни беше измъчен и накъсан от паузи. Не съумях да кажа нищо от онова, което възнамерявах. Тя ми посвири малко, но бяха все класически произведения, които ми бяха познати, и съвсем различни от нещата, които свири онази вечер у Форки.
Преди да си тръгна, Ребека ме разведе из апартаментчето си. Имаше килерче, което тя използваше като кухня, тясна баня и собствената й спалня, обзаведена като монашеска килия, просто и оскъдно. До ателието имаше и още едно помещение, но него не ми показа. Явно то беше прилично голямо, съдейки по прозореца, който огледах от улицата после, когато я видях да дърпа тежките завеси…
(Бележка. Тук няколко страници са напълно нечетливи, целите са покрити с мастилени петна и са изсветлели. Разказът изглежда продължава от средата на изречението. Д-р Стронгман)
— … не точно студена — настоя тя. — Помъчих се да ти обясня, че в някои отношения съм странна, не съм срещнала човек, когото да обикна, никога не съм била влюбена. Хората по-скоро ме отблъскват, отколкото ме привличат.
— Това не обяснява музиката ти — прекъснах я нетърпеливо. — Свириш така, сякаш знаеш всичко, всичко.
Безразличието й ме влудяваше, не беше естествено, а преднамерено, тя винаги създаваше у мен впечатлението, че крие нещо. Усещах, че не бива никога да откривам какво е закътано в съзнанието й, дали е като спящо дете, като цвят, преди да се разтвори, или просто ме лъже за всичко и в такъв случай всеки мъж би могъл да е неин любовник, всеки мъж.
Измъчвах се от съмнения и от ревност, мисълта за другите мъже ме влудяваше. А тя изобщо не ме успокои, гледаше ме с големите си светли очи, бистри като водата, докато накрая можех да се закълна, че е недокосната — но все пак, все пак? Един поглед, една усмивка, и всичките ми терзания и нещастия се връщаха. Тя беше невъзможна, винаги отговаряше уклончиво, но въпреки това тъкмо фаталната й сдържаност ме разкъсваше и съсипваше, докато любовта ми към нея не се превърна в мания, в ужасяваща движеща сила.
Разпитвах Олга за нея, разпитвах Форки, разпитвах всеки, който я познаваше. Никой не можеше да ми каже нищо, нищичко.
Докато пиша тези редове, забравям дни и седмици, нищо не ми се изглежда последователно, все едно възкръсвам от мъртвите, все едно се възраждам от прахта и пепелта, за да го преживея отново, да преживея пак целия си прокълнат живот — защото какво представляваше животът ми, преди да обичам Ребека, къде се намирах, кой бях?
Най-добре да опиша онази неделя, неделята, когато настъпи краят, а аз не го знаех и мислех, че е началото. Бях като човек, който се движи в тъмното, не, който се движи на светло и с отворени очи, обаче не вижда нищо, нарочно ослепял.
Неделя, денят на кухо и неуместно щастие. Отидох в апартамента й към девет часа вечерта. Тя ме очакваше. Беше облечена в алено — като Мефистофел, странни и нелепи дрехи, каквито само Ребека можеше да облече. Изглеждаше развълнувана, опиянена — подтичваше из стаята като елф.
После седна в нозете ми, подвила крака под тялото си, и протегна тъничките си мургави ръце към печката. Смееше се и се кискаше детински, напомняше ми за палаво дете, което крои пакост.
Неочаквано се извърна към мен с пребледняло лице и странно блеснали очи.
— Възможно ли е да обичаш някого толкова много, че да ти доставя удоволствие, неизразимо удоволствие да го нараняваш? Имам предвид, да го наказваш с ревност и в същото време да наказваш сам себе си. Наслада и болка, смесването на тези две чувства в равни дози просто като експеримент, като рядко усещане?
Смая ме, но се опитах да й обясня какво означава думата „садизъм“. Ребека като че ли разбра и кимна замислено един-два пъти.
После се надигна, бавно прекоси стаята и се запъти към вратата, която дотогава не бях виждал отворена. Изглеждаше странно бледа, докато стоеше там с щръкнала и дивашки чорлава коса и с ръка върху бравата.