— Искам да те запозная с Джулио — оповести.
Станах от стола и се приближих към нея, нямах никаква представа за какво говори. Тя ме хвана за ръка и отвори вратата. Пред погледа ми се откри дълга овална стая, чиито стени бяха покрити с нещо като плюшени драперии, сякаш за да заглушават шумовете, а прозорецът беше закрит с дълги плътни пердета. В камината беше запален огън, но вече почти догаряше. До нея беше поставен диван с безразборно нахвърляни възглавнички, а единственият източник на светлина беше малка лампа с абажур, поради което помещението тънеше в полумрак.
Вътре имаше един стол и той бе поставен срещу дивана.
На стола седеше нещо. Зловещо студено усещане скова сърцето ми, като че ли стаята бе обитавана от призраци.
— Какво е това? — прошепнах.
Ребека взе лампата и я вдигна над стола.
— Това е Джулио — тихо отвърна тя. Пристъпих по-наблизо и съзрях нещо, което отначало помислих за младеж на около шестнайсет години, облечен със смокинг, риза, жилетка и дълги испански панталони.
Лицето му беше най-зловещото нещо, което съм виждал. Беше пепеляво на цвят, а устата му представляваше алена цепка, чувствена и похотлива. Носът беше тънък и с извити ноздри, а очите му бяха жестоки, блестящи, тесни и озадачаващо неподвижни. Сякаш гледаха през мен — очи на ястреб. Косата му беше лъскава и тъмна, пригладена назад от бялото чело.
Имаше лице на сатир, на ухилен противен сатир.
После изпитах странно разочарование, безпомощно неразбиращо усещане, глупашко неверие.
На стола не седеше никакво момче. Това беше кукла. Да, много приличаше на човек, и имаше характерна мръснишка индивидуалност, но все пак беше кукла.
Само кукла. Очите се взираха в моите непознаващо, устата се хилеше глупаво.
Погледнах към Ребека — тя се взираше в лицето ми.
— Не разбирам — признах. — Какъв е смисълът на всичко това? Откъде намери тази отблъскваща играчка? Шегуваш ли се с мен?
Говорех рязко, чувствах се неловко, хладно. В следващия миг стаята потъна в мрак — тя беше угасила лампата. Усетих ръцете й около шията си, устата й върху своята уста.
— Сега да ти кажа ли, че те обичам — прошепна тя. — Да ти кажа ли?
Заля ме гореща вълна и подът като че се залюля под краката ми. Тя се притисна към мен и ме целуна по шията, усетих пръстите й на тила си. Оставих ръцете й да се плъзнат по тялото ми и тя отново ме целуна. Беше съкрушително, беше лудост, беше като смърт.
Не знам колко време сме стоели там, не помня нищо: нито думи, нито мисли, нито мечти, а само тишината в онази тъмна стая, слабото блещукане на огъня, туптенето на сърцето ми, бученето в ушите ми и Ребека, Ребека… Когато вдигнах поглед над главата й — не знам часове ли бяха минали, или години, — се взрях право в неговите очи, очите на проклетата кукла.
Те сякаш се бяха присвили към мен присмехулно, едната му вежда беше извита нагоре, а ъгълчето на коварните му алени устни беше повдигнато. Идеше ми да скокна и да размажа мерзкото му ухилено лице, да стъпча гнусното му човешко тяло. Луда ли беше Ребека да пази тази играчка, по каква причина го правеше, откъде беше намерила куклата? Тя обаче отказваше да отговори на въпросите ми.
— Ела — издърпа ме от стаята и отново се озовахме насред силната и безмилостна светлина на голото ателие. — Вече трябва да си тръгваш — продума задъхано, — късно е… не обърнах внимание.
Опитах отново да я прегърна, исках да я целувам пак и пак, не можеше да ме отпраща сега.
— Утре — възпря ме тя нетърпеливо, — обещавам ти утре, не сега. Изморена съм и съм объркана, не виждаш ли? Остави ме сама само тази нощ, беше твърде силно, нищичко не разбирам.
Тропна нетърпеливо с крак, изглеждаше зле. Разбрах, че е безнадеждно. Взех си нещата и си тръгнах, вървях ли, вървях, цяла нощ размишлявах.
Наблюдавах как денят се разпуква в Хампстед Хийт, сивкав и без слънце; от оловното небе заваля проливен дъжд.
Тялото ми беше студено, но умът ми гореше. Отново бях сигурен, че Ребека ме е излъгала — в мига, в който ме целуна, разбрах, че ме е излъгала.
Беше имала пет, десет, няма значение колко… двайсет любовници… и аз не бях един от тях.
Не, не бях един от тях. Озовах се близо до Камдън Таун, по улиците боботеха автобуси, продължаваше да вали, край мен забързано се движеха хора с приведени под чадърите фигури.