Някъде хванах такси и се прибрах у дома. Легнах си, без да се събличам, и заспах. Спах с часове. Когато се събудих, отново беше тъмно, сигурно беше към шест часа вечерта. Помня, че механично се измих и отново поех към Блумсбъри.
Пристигнах в апартамента и натиснах звънеца.
Тя безмълвно ме пропусна да вляза, после седна в ателието пред нафтовата печка. Заявих, че ще й стана любовник. Тя не отговори. Около очите й имаше червени кръгове, сякаш беше плакала, а покрай устата й се бяха появили тънки бръчици. Наведох се да я целуна, но тя ме отблъсна.
После заговори бързо:
— Трябва да забравиш случилото се снощи. Днес съзнавам, че е било грешка. Зле ми е, не спах добре. Всичко това сериозно ме притеснява. Трябва да ме оставиш сама.
Понечих да я притисна в прегръдките си, да преодолея желязната й сдържаност. Все едно да блъскаш с чук по желязна стена. Лежеше студена и неподвижна в прегръдките ми. Устните й бяха ледени. Отчаян я пуснах. Последва седмица на съмнения и терзания. Понякога тя седеше далеч от мен, без да обелва нито дума, друг път бях готов да се закълна, че ме обича. Не ми позволяваше да я докосвам, не бита в настроение. Трябвало да почакам да ме пожелае отново. Налагаше се да чакам напрегнато, мъчително. Изобщо не споменаваше Джулио. Повече не влязохме в онази стая. Попитах я какво е правила с него. Исках да узная какво се крие зад всичко това. Тя ми отговаряше уклончиво и сменяше темата. Безполезно беше да я притискам. Влудяваше ме. Беше непоносима.
Въпреки това обаче не можех да се откъсна от нея. Не можех да живея без нея.
Една вечер беше нежна и любяща. Присядаше в краката ми и говореше за музиката си, за плановете си за бъдещето. Постоянно се променяше. Никога не беше същата.
Почувствах се лишен от надежда. Положението ми беше нелепо, но какво можех да направя? Ребека се бе превърнала за мен в лудост, в мания.
Стигам до последната вечер, най-последната. И после срив, празнота, дъното на ада… и безутешност, пълна безутешност.
Нека да поясня… кога се случи, по кое време? В седем-осем може би. Не си спомням. Тръгвах си от апартамента и тя ме изпрати до вратата.
Неочаквано ме прегърна и ме целуна… Някои хора са попадали в горещи пустини, където слънцето дотолкова ги обезобразява, че те се превръщат в ужасяващи развалини — съсухрени, почернели, разкривени и разкъсани. От очите им руква кръв, прехапват език… И после намират вода.
Знам го, понеже съм един от тях.
Смейте се колкото искате на тези сравнения, наречете ме луд, но аз ще се смея последен.
Има всякакви жени — обаче вие не сте целували Ребека, вие нищо не знаете.
Вие сте заспали глупци. Не можете дори да си представите…
(Бележка. Голяма част от написаното тук изглежда напълно неразбираемо, а следващата четвърт страница съдържа само накъсани изречения и недоизказани мисли. После разказът продължава.)
Беше разтърсващо. Тя ми позволи да я целувам отново и отново. Обхванах лицето й с ръце и се взрях в очите й.
— Кои са били любовниците ти? — попитах. — Колко пъти си ги целувала по този начин? Кой те научи да се целуваш така? Кой беше първият, най-първият? Кажи ми.
Яростен вихър се завъртя пред очите ми, ръцете ми се разтресоха.
— Кълна се, че ти си първият мъж, когото целувам. Кълна се, че не е имало никой преди теб. Никога. Никога.
Гледаше ме право в очите. Тонът й беше категоричен. Личеше, че казва истината.
— А сега трябва да си вървиш — каза тя. — Утре ще дойдеш и ще имаме да си кажем толкова много, толкова много.
Усмихна ми се. Провидях отвъд стената на нейната сдържаност, през леда чак до огъня, до скрития пламък.
Помня, че си тръгнах от апартамента и вечерях някъде. Главата ми гореше. Сякаш се намирах сред богове. Невероятно ми се струваше, че Ребека ме обича, невероятно беше, че съм познал такова щастие. Идеше ми да се разкрещя. Идеше ми да се хвърля от някой покрив.
Прибрах се у дома и закрачих из стаята. Не можех да спя, всеки нерв в тялото ми беше изопнат.
И изведнъж в полунощ усетих, че не издържам повече. Трябваше да отида при Ребека, трябваше.
Чувствах, че любовта ми към нея е толкова силна, че тя ще е усетила. И ще ме чака. Ще ме разбере. Ще се наложи да ме разбере.
Не знам как съм стигнал до апартамента й. Секундите летяха неусетно и ето че се оказах на улицата, вдигнал поглед към прозорците.
Убедих нощния портиер да ме пусне — беше полузаспал и ми позволи да се кача по стълбите. Ослушах се пред вратата й — отвътре не се чуваше нито звук. Все едно стоях на входа на гробница.