Сложих ръка на топката на вратата и бавно я завъртях. За моя изненада се оказа отключено — Ребека явно беше забравила да заключи, след като си бях тръгнал.
Пристъпих вътре, всичко тънеше в мрак.
— Ребека — повиках я тихо. — Ребека.
Никакъв отговор.
Вратата на спалнята й беше отворена, но вътре нямаше никого.
Проверих кухнята и банята — и двете бяха празни.
И тогава проумях. Нещо стегна сърцето ми, студен и лепкав страх.
Погледнах към онази стая — неговата стая, стаята на Джулио.
Опипом прекосих помещението и задумках по вратата. Беше заключена. Заритах я и започнах да дера с нокти. Вратата подаде под тежестта ми. Чух как Ребека гневно изкрещя и светна лампата.
О, боже, никога няма да забравя очите й, ужасния блясък… нечестивия екстаз в очите й и нейното пепеляво… пепеляво лице.
Всичко видях: стаята, дивана, всичко разбрах. Обзе ме смъртно отвращение, ужасно отчаяние.
А злобното му, мръснишко лице ме гледаше през цялото време. Очите му не се откъсваха от мен, взираха се с безжизнена стъклена неподвижност. Влажната алена уста се хилеше, лъскавата тъмна коса висеше на кичури върху бузата му. Той беше машина — нещо с бурмички — не беше жив, не беше човек, но беше отблъскващ, зловещ.
Ребека се извърна към мен. Гласът й беше студен, чужд, неземен.
— И очакваш да те обичам? Не виждаш ли, че не мога… не мога? Как бих могла да обичам теб или който и да било човек? Махай се, остави ме. Ненавиждам те. Всички ви ненавиждам. Не се нуждая от вас. Не ви желая.
Нещо се попука в сърцето ми. Извърнах се. Оставих ги. Изтичах на улицата, по лицето ми се стичаха сълзи, разридах се на глас, размахах юмруци към звездите…
Това е всичко, няма какво да добавя, няма повече за разказване. На следващия ден отидох, но тя беше заминала, и двамата бяха заминали. Никой не знаеше къде е. Разпитвах всеки срещнат — никой не можеше да ми каже.
Всичко е неясно, всичко е безполезно. Никога вече няма да видя Ребека — никой няма да я види. Винаги ще си бъдат Ребека и Джулио. Ще се нижат дни и нощи и нищо няма да се промени — те ще ме преследват… Никога вече няма да заспя, прокълнат съм. Не знам какво казвам, какво пиша. Какво ще правя? О! Боже, какво ще правя? Не мога да живея — не мога да се справя…
А сега в името на Отца
Преподобният Джеймс Холауей, викарий на църквата „Сейнт Суидин“, на Ъпър Чешам Стрийт, оглеждаше профила си в стъклото. Гледката му беше приятна, до такава степен, че доста се повзира, преди да остави огледалото обратно върху тоалетната масичка.
Видя мъж на около петдесет и пет години, който изглеждаше по-млад, имаше високо чело и великолепна стоманеносива коса, която леко се къдреше на слепоочията.
Носът му беше правилен, устата — тясна и чувствена, за очите му казваха, че са ту закачливи, ту опасни, ту вдъхновени. Беше висок и широкоплещест, главата му беше леко наклонена на една страна, а властната му брадичка беше вирната във въздуха.
Някои смятаха, че точно в това се изразява очарованието му — в този интригуващ и суетен наклон на главата, а според други тайната на огромната му привлекателност се криеше в богатия тембър на неговия вечно различен глас, в силните и сръчни ръце, в бавната полюшваща се походка.
Но всички те бяха нищо в сравнение с обаятелните му обноски, остроумието, дарбата му да накара дори най-стеснителния човек да се почувства непринудено.
Жените го боготворяха: той беше много широко скроен, много толерантен и винаги създаваше у тях впечатлението, че ги познава много по-добре от самите тях. Освен това винаги се държеше така възхитително интимно. Мъжете го намираха за учудващо приятен събеседник, виното му беше превъзходно, самият той никога не говореше за религия и неизменно разполагаше с арсенал от забавни истории. Съчетанието от всички тези качества го превръщаше в най-популярния проповедник в Лондон.
След време със сигурност щеше да стане епископ. „Сейнт Суидин“ се посещаваше от най-личните хора. Беше модерно да отидеш на литургия в неделя сутрин и ако успееш, да получиш покана за обяд в съседната на църквата къща на викария, превъзходно обзаведена в стила от епохата на крал Джордж.
Тук човек неизменно се натъкваше на известни хора: водещ политик, няколко прочути актриси, изгряващ млад художник и разбира се, неколцина благородници.
Всички бяха единодушни, че Джим Холауей е безупречен домакин, а разговорите с него бяха наслада за ума точно както и проповедите му. Той се стараеше да не говори за Бог или за нещо смущаващо, но винаги беше готов да обсъди театралната премиера от предната вечер, най-новата книга, последната мода и дори най-пресния скандал. Перчеше се с изключително модерната си нагласа и освен че беше запален играч на покер и въодушевен танцьор, доставяше удоволствие на по-младото поколение със свободата на изказа си. Имаше нещо много оригинално в представата да те шокира духовник. Разбира се, в църквата той се държеше различно и всички оценяваха това.