Заради високата му фигура, впечатляващия нос и очи и красноречивите жестове цялостното впечатление, което правеше свещеникът, беше удивително. Хората бързо му прощаваха симпатиите му към по-консервативните течения в църквата и факта, че отслужваше литургия, а не обичайната за единайсет часа утринна молитва. Пък и така имаше повече за гледане.
Хората ходеха, за да слушат песнопенията, и понеже така беше редно; жените ходеха заради цветята и запалените свещи, заради приятното усещане от тамяна и най-вече понеже бяха мъничко влюбени във викария.
Когато съберяха достатъчно смелост да отидат на изповед, оставаха покорени от неговата благост, дискретност и най-вече от явното разбиране, което проявяваше. Някои от най-съвестните членове на паството му посещаваха организирания от него чай в четвъртък вечерта.
Тук най-сетне обсъждаха религиозни въпроси, но викарият се стараеше събиранията да бъдат дотолкова лишени от всякаква неловкост, че никой не усещаше никакви ограничения. Викарият превъзходно умееше да утешава изтерзаните души и представяше Бог в много блага светлина, упорито настоявайки, че Той притежава огромна хуманност.
Всички научиха с облекчение, че Бог не само прощава на грешниците, но и ги обича, всъщност той изглежда дори ги предпочиташе пред деветдесет и деветте процента обикновени хора. Разбира се, викарият твърдеше, че всички са само семена в мощния еволюционен растеж и че в даден момент, доста далеч в бъдещето, ще познаят съвършенството и ще съзрат красотата в най-величавото й проявление, обаче дотогава… е дотогава човек просто живее и, разбира се, греши, получава опрощение и отново греши, и живее според собствените си качества и обществено положение.
Човек трябвало да има предвид, че условията днес са много по-различни, отколкото преди две хиляди години. Цялата тази философия беше много утешителна. Освен това, изречена с благия мелодичен глас на викария, ставаше и много свята, а когато свещеникът насочеше красивите си състрадателни очи към всеки енориаш поотделно, хората мислеха, че говори специално на тях и разчита тайните на сърцата им.
По-късно, когато се срещаше с тези хора в непринудена среда на следобедни танци у херцогиня Атълбъро или на предните редове в партера на театрална премиера, викарият им се усмихваше с прелестната си, тревожеща сетивата усмивка, и прошепваше в ушите им някакво забавно описание, но те усещаха, че очите му казват: „Знам, разбирам“.
Разбира се, Холауей не беше женен, но все пак край него витаеше отчаяният и мъчителен копнеж, че може би… Той все още не се бе влюбвал въпреки слуховете, които, пренебрегвайки светостта на свещеническите му одежди, свързваха името му с много красиви и неизменно благородни дами.
Викарият остави огледалото върху тоалетната масичка и прокара ръка през лъскавата си прошарена коса нехайно, дори момчешки според самия него, а после лекичко се подсмихна. Да, беше доста запазен за годините си, все още хубав мъж.
Слезе долу и отиде в кабинета си. Стаята беше голяма и мебелирана със забележителен вкус. На бюрото му беше поставен голям портрет на една от най-красивите английски актриси, имаше надпис: „На Джим с обич, Мона“, а датата беше от лятото преди две години.
Полицата на камината красеше нейна светлост херцогинята на Атълбъро, „Твоя силно любяща те Нора“, а на масичка до прозореца се намираше поразителният етюд на лейди Юстас Кари-Слейтър с енергичния надпис: „Брависимо! От Джейн“. Викарият прегледа писмата си, после звънна на иконома си.
— Има ли съобщения за мен, Уелс? — попита той.
— Да, господине, две дами се обадиха да кажат, че са в ужасно положение и много биха желали да разменят няколко думи с вас. Казах им, че сте зает, и ги насочих към помощника ви.
Викарият кимна одобрително — някои от тези жени бяха голяма досада.
— След това звънна лорд Кранли и помоли за среща с вас по някое време днес сутринта. На него казах да дойде веднага, тъй като не сте ангажиран.