— Правилно, Уелс. Това е всичко, благодаря ти. Донеси ми вестника, ако обичаш.
Този човек беше достоен за възхищение служител.
Докато чакаше посетителя си, погледът на викария се плъзна по списъка с ражданията, браковете и кончините. Дявол да го вземе, Кити Дюран щеше да се жени, а нищичко не му беше казала. Май трябваше да й изпрати подарък и поздравително писмо. „Кити, палаво момиченце, каква е тази работа? Трябва да те напляскам. Само на осемнайсет! Годеникът ти е късметлия и възнамерявам да му го кажа. Бог да ви благослови и двамата.“
Нещо такова щеше да свърши работа, придружено от сервиз за коктейли от „Гудис“.
— Да, Уелс, какво има?
— Лорд Кранли — оповести икономът и затвори вратата зад младеж на около двайсет и две години с руса коса и с приятно слабоволево лице.
— Бих казал, че това е адски любезно от ваша страна, господине. Наистина ли можете да ми отделите малко време?
— Ела и седни, млади приятелю, не бързай — покани го викарият, тутакси възприемайки непринудено и дружеско поведение и побутвайки напред кутия цигари. Седна на бюрото си, кръстоса крака и се приготви да слуша, а младежът се просна в едно кресло.
— Работата е там, господине, че попаднах в дяволска бъркотия — поде той неловко. — Нямах никаква представа към кого да се обърна, но после се сетих за вас. Разбира се, обикновено не бих потърсил съвет от свещеник, но вие сте различен. Да, извинете дързостта ми, но вие сте, ами, имате адски широки възгледи!
Сърцето на викария се стопли от обичайната похвала.
— И аз някога съм бил млад — кимна той съчувствено и очите му се плъзнаха неопределено към различните снимки в стаята. Младежът трябваше да разбере, че не разговаря с неопитен мъж, всъщност…
— Става дума за едно момиче — продължи Кранли. — За едно момиче, с което се запознах в Оксфорд миналия семестър, точно преди дългата ваканция. Не беше нищо особено, нали ме разбирате, просто компаньонка на една възрастна дама. За пръв път я видях, когато се мотаех край реката. Тя беше с приятелка, аз също бях със свой познат, и просто се заговорихме. След това започнахме да се виждаме доста често и аз отчаяно хлътнах по нея. Разбира се, смея да твърдя, че дори не бих я погледнал, ако бяхме в Лондон, но там е различно. Тя също беше луда по мен, нищо че го казвам самият аз, а после… О, боже, опасявам се, че постъпих адски глупаво. Е, господине, една вечер изгубих здрав разум. Не знам как се случи, но се случи — бяхме в една лодка, вечерта беше прелестна и…
— Разбирам — увери го многозначително викарият. — И аз учих в Оксфорд преди повече от двайсет години.
Младежът се усмихна — беше по-лесно, отколкото беше очаквал.
— Е, значи ме разбирате, господине, просто не успях да се въздържа. Малко след това се разделихме и повече не съм я виждал. Миналата седмица получих писмо от нея — беше доста неприятно и ми съобщаваше, че чака дете.
Викарият въздъхна леко.
— И? — попита той.
— Разбира се, уговорих си среща с нея миналия четвъртък вечерта и се оказа абсолютно вярно, господине — ходила на лекар и всичко останало. Изпаднах в ужасно състояние, казах, че ще й дам пари и ще й помогна да замине някъде, обаче — и това е най-ужасната част — тя не иска пари, иска да се оженя за нея.
Викарият изви вежди.
— А ти какво й отговори? — попита той.
— Ами, естествено, отговорих, че това е невъзможно. Как бих могъл да се оженя за нея? Тя е красива и сладка, но не съм сигурен дали изобщо е дама и всъщност не я обичам. Пък и какво, за бога, ще кажат близките ми? След смъртта на стария аз наследявам титлата и трябва да мисля за тези работи, нищо че звучи адски снобско. Чиста лудост е да се оженя за Мери, нали разбирате гледната ми точка?
— Скъпи приятелю, разбирам естествено. Ако питаш мен, за женитба не може да става и дума. А казваш, че е отказала да вземе пари, така ли? — тонът на викария беше станал по-рязък и напрегнат, тон на проницателен светски човек.
— Категорично, господине, цялата пребледня, когато го предложих. Очевидно няма нищо против да роди бебето, казва, че то е смисълът на живота й и че иска да се оженя за нея, за да му дам име. Още е много влюбена в мен и явно не проумява, че аз вече не давам и пет пари. Ако отиде при нашите, ще избухне огромен скандал. Слава богу, че още не е казала на никого. О, господине, главата ми не го побира какво ще правя?
Викарият разсъждаваше бързо. Ако помогнеше на младежа да се измъкне от тази бъркотия, той, естествено, щеше да му бъде много признателен. Семейството му беше богато, а се говореше и че здравето на графа много се е влошило. Замъкът Кранли беше едно от най-прелестните места в Англия, щяха често да го канят: графинята беше много запалена по политиката… Да, всичко щеше да протече относително лесно. Надигна се от стола си, приближи до младежа и положи ръка на рамото му: