— Скъпи приятелю, ако ми се довериш, не се съмнявам, че ще успея да оправя цялата печална история. Няма нужда семейството ти да разбира, трябва да се погрижим за бъдещото ти положение. А що се отнася до момичето, то ще вникне как стоят нещата, когато му обясня тактично. Аз ще се погрижа за нея. Престани да се притесняваш, само ми дай адреса й.
— Мери Уилямс, господине. Отседнала е в пансион в Сейнт Джонс Уд, номерът е в телефонния указател на името Дачет — сестра й, тя е съдържателка на мястото. О, мили боже, вие сте невероятно великодушен човек, не знам как да ви се отблагодаря.
Викарият се усмихна и подаде ръка.
— Само защото прекрасно разбирам какво си преживял — благо го увери той.
Младежът си помисли, че явно навремето викарият е бил голям мъжкар, малко странно за свещеник.
— Ще опитам да замина за известно време, докато всичко се размине, но не забравяйте, че трябва да дойдете в Кранли веднага щом се върна — ще постреляме по птици.
След като младежът си тръгна, викарият се върна в кабинета си и вдигна телефонната слушалка. Обичаше да се заема незабавно със задачите.
Намери телефонния номер в указателя.
— Госпожа Дачет ли е? Може ли да разговарям с госпожица Уилямс? Да. Благодаря ви… Ало? Госпожица Уилямс ли е? Казвам се Холауей, Джеймс Холауей. Викарий съм на църквата „Сейнт Суидин“ на Чешам Стрийт. Близък приятел съм на лорд Кранли. Той току-що беше при мен… Да. Ще имате ли добрината да дойдете у дома довечера в шест часа? Много бих искал да поговорим, да ви помогна. Да, той ми разказа всичко. Не, няма от какво да се плашите. Значи се уговорихме? Чешам Стрийт номер двайсет и две. Благодаря ви. Довиждане.
Затвори и на път за бюрото си хвърли един поглед на в. „Таймс“.
Охо, Джордж Уинързли най-сетне пукнал. Трябва да пише на Лола. Разбира се, тя вече е попрецъфтяла, но все още е прекрасна. Интересно как изведнъж стана религиозна. Сигурно така се бори с критическата. По едно време тя постоянно се мъкнеше в „Сейнт Суидин“; викарият помнеше, че някога… но всичко това вече бе приключило.
Мислено започна да си припомня обичайните утешителни фрази: „неизмеримо скърбим“, „неизразима загуба“ и „Божията утеха“.
Прозя се лекичко и взе писалката си.
„Скъпа моя сестро в Христа“, поде той.
— Холауей, ти винаги си ми талисман, затова няма да крия, че се чувствам много по-сигурен в себе си сега, след като си поговорихме. Искаш ли пура?
Викарият отказа.
— Съжалявам, но нямам време. Аз съм зает човек и след малко трябва да бъда в болницата в покрайнините. Много се радвам, че ви бях полезен, драги ми полковник, прекрасно разбирам какво преживявате.
Тонът му преливаше от най-искрена симпатия.
Обядът в „Карлтън“ пожъна огромен успех. Домакинът му беше полковник Едуард Трейси, кандидат на консерваторите за Уест Сторфорд на допълнителните избори и понеже гласуването щеше да бъде следващия понеделник, полковникът беше притеснен и превъзбуден.
Уест Сторфорд беше важно депутатско място и полковникът беше влиятелен човек; ако спечелеше, щеше да дължи много от гласовете си на Холауей, който беше един от най-разпалените агитатори в негова полза.
А щяха да го изберат, викарият беше напълно сигурен в това. Беше много доволен от себе си.
— Няма ни най-малко съмнение — сърдечно каза той, — мнозинството гласоподаватели от Уест Сторфорд са интелигенти мъже и жени. Веднага разпознават лидера и точно такъв търсят. Няма значение дали е консерватор, либерал или социалист. Скъпи ми полковник, чувал съм речите ви и знам какво говоря. Когато отидете в Камарата, ще накарате онези мързеливци да се сепнат. Прекрасни времена, ей! Само почакайте да станете министър в кабинета! — снижи глас викарият и му намигна многозначително.
Полковникът целият поруменя от удоволствие.
Този свещеник беше забележително свестен човек и когато отидеше в Парламента, полковникът нямаше да пропусне да му изрази признателността си. Помоли за сметката и келнерът донесе бялото листче на един поднос. Викарият дискретно извърна глава и кимна галантно на една манекенка, която напускаше залата. „Красива както винаги“, казваха очите му. После той се надигна от масата.