— Скъпи ми полковник, трябва да ви оставя. Нямах представа, че вече е толкова късно. Беше ми изключително приятно и пръв ще ви поздравя в понеделник вечерта. Не, не си правете труда да ме изпращате.
Бавно прекоси салона, леко наклонил глава на една страна и вирнал брадичката си.
Мнозина се обърнаха да го проследят с поглед, докато минаваше.
Викарият съзнаваше, че предизвиква оживление. При откриването на Кралската академия го бяха взели за изтъкнат актьор.
Подаде половин крона на гардеробиера, после излезе на улицата, където го чакаше неговият автомобил „Улзли“.
— Карай към приюта за инвалиди и парализирани и побързай — поръча той на шофьора.
Облегна се назад се отпусна, докато колата се носеше през Сити. Тези ежеседмични беседи доста го напрягаха. Мъжете нерядко бяха начумерени и слушаха неохотно, но викарият се ласкаеше, че обикновено съумява да ги впечатли. Спомняше си миналата година в Пентънвил, когато едно момче хлътна по него. Цялата история беше доста забавна, той не само… Обаче колата спря пред приюта и прекъсна нишката на мислите му.
Посрещна го усмихната медицинска сестра.
— Опасявахме се, че няма да дойдете, господин Холауей.
— Едва успях да се измъкна, сестро. Наложи се да прекъсна много важен политически обяд за всеобщо раздразнение.
Нямаше смисъл да споменава, че е бил единственият гост на обяда, понеже монахините приемаха всичко за чиста монета.
— Двайсет и петима чакат в голямото отделение, господин Холауей, и ви уверявам колко много се радвам, че ще им отделите един час. Много са потиснати и безжизнени, но не се съмнявам, че ще успеете да ги ободрите.
Викарият обаче се поусъмни, когато влезе в отделението. Четирима мъже лежаха по леглата, проснати на гръб, а останалите бяха в инвалидни колички, подпрени с възглавници.
Дребен лекар забързано се приближи към него.
— Уважаеми, много мило, че дойдохте. Хората очакват с нетърпение и с огромно удоволствие посещението ви. Нямате представа — снижи глас той — колко добре може да им се отразят тези беседи. Вдъхват им нов живот, а на нас помагат повече, отколкото си представяте. Понякога болните ни са много трудни, нали сестро? — обърна се лекарят към сестрата и тя кимна в знак на съгласие.
Викарият я хвана за ръката.
— Прекрасно знам какво преживявате — промърмори той.
След това го оставиха насаме с болните и той се впусна в ролята си на хуморист и на утешител. Бодрият му глас и приятната му личност скоро привлякоха вниманието на малката група хора, обречени до края на живота си да лежат по гръб и да се взират в тавана.
— Понеже съм пастор, няма защо да се стеснявате пред мен, момчета — увери ги той с добре познатия си заразителен смях. — Аз самият много съм преживял, разговарял съм и съм живял с какви ли не хора. Бог да ви благослови, чувствам се точно като вас тук, знам и разбирам всичко, което не споделяте с лекаря или с медицинската сестра. Нямате представа каква радост е за мен да съм тук днес следобед. Напомня ми за едно време във Франция. (О, парижки сенки!
Не след дълго той успя да накара всички да се смеят на историите му, изфабрикувани от всяко кътче на земното кълбо.
Хубав здравословен хумор, така си повтаряше, и постепенно се разпали. Установи, че дори старите анекдоти отпреди четири-пет години са нови за приюта. От тях мина на актуални събития. Коментира конни надбягвания, боксови мачове, крикет и дори политика с по-сериозните пациенти.
От политиката не беше трудно да направи крачка към привидната безпомощност на църквата днес по отношение на държавните дела, а оттам — към религията, за която всъщност беше дошъл да говори.
Разбира се, хората бяха очаквали това, все пак Холауей беше свещеник, и сега, след като се бяха запознали мнението му по другите въпроси, нямаха нищо против да го изслушат мълчаливо и през оставащия половин час.
Този следобед викарият надмина себе си по красноречие — никога досега животът на праведника не беше звучал преизпълнен с толкова добри изгледи, а в сравнение с него животът на грешника никога не беше изглеждал толкова безрадостен.
— Светът днес изобилства с толкова прекрасни възможности — заяви той звучно и убедително, — имаме какви ли не шансове да се усъвършенстваме, да култивираме съзнанието си, да дадем най-доброто в замяна на най-доброто. Радваме се на огромните ресурси, които вече са ни достъпни, обаче смятам, че сме склонни да забравяме кой е Творецът на всичко това.