Мъжете се изчервиха неловко, понеже не бяха сигурни за какво точно говори той. Викарият усети, че леко излиза от техните води, затова се върна към по-безопасни теми:
— Онова, което забравяме — поде той със сияйната си усмивка, — е, че Бог е дошъл на земята човек като самите нас. Той е изпитвал същите болки и страдания като нас. Преживял е тревоги и раздразнения като нашите. И понеже ние вече не помним това, не позволяваме товарът да бъде снет от плещите ни от Онзи, който повече от всеки друг може да ни разбере и да ни помогне. Никой не е толкова човек, колкото Христос. Повече от трийсет години той е човек сред другите хора, беден и отруден човек, син на дърводелец. Какво знаем за ранните му години? На практика нищо. Но сме сигурни, че в тях са се преплитали радости и скърби, каквито сполитат повечето от нас. А в онази част от живота му, която ни разкриват Светите Евангелия (викарият уместно снижи глас) има пълни и изобилни доказателства, че Неговите чувства за били чувства на човек. Начинът, по който той боготвори Девата, обичта му към Лазар, дружбата му с неговите ученици — нима това не са прояви на преславната му човечност? Той обичал животните и децата, разговарял с грешниците. Спомнете си гнева му в Храма и недоверието му към фарисеите — всичко това са човешки качества, скъпи за всички нас. И накрая агонията и смъртта му на кръста, нима последният му вик не е вик на човек?
Викарият замълча, леко задъхан. Слушателите му очевидно бяха впечатлени за пореден път, той отново бе завоювал победа.
И тогава от далечния ъгъл на стаята се обади глас. Беше начумереният старец, който досега не беше участвал в разговора:
— Мислех, че Христос е Божият син — каза той. Възцари се неловко мълчание и за миг викарият леко се смути.
После тихо отвърна:
— Така е, така е.
Но вече бе прекалено късно, магията бе развалена. Излезе от стаята, усещайки вкуса на поражението.
— Ще приемете ли госпожица Уилямс, господине? — попита икономът, когато влезе в кабинета му малко след шест часа.
— О, да, Уелс, покани я. Очаквах я, но съм забравил да те предупредя.
Викарият допи крайно необходимото си уиски със сода и прибра чашата в малък бюфет, изработен специално за целта.
В стаята влезе госпожица Уилямс.
Беше дребна и мургава и макар в момента да не изглеждаше добре, личеше, че е много хубава. Беше облечена спретнато и семпло, а под очите й се виждаха тъмни кръгове.
— Заповядайте, седнете — вежливо я покани той.
Момичето седна покорно и зачака викарият да заговори. Той се прокашля, положението го бе заинтригувало.
— Скъпо дете — поде свещеникът благо, — бих искал да гледаш на мен като на по-голям брат, като човек, който познава света много по-добре от теб и който всеки ден се стреми да даде най-доброто от себе си, колкото и скромно да е то, за жалост, за да облекчи бремето на околните. Освен че те моля да ме възприемаш като брат, не забравяй, че съм и свещеник, и като такъв съм способен да се погрижа както за духовното, така и за светското ти благополучие.
Викарият замълча. Момичето нищо не отговори, а се взираше в него с уплашени очи.
— И така — продължи той, — искам да ми разкажеш със свои думи историята, която лорд Кранли ми разказа днес сутринта, и не премълчавай нито една подробност, колкото и неприятна да ти се струва — додаде той.
Момичето се изчерви и сведе очи.
— Запознах се с Томи през последния семестър — поде тя тихо. — С една приятелка си бяхме наели лодка. Той сигурно вече ви го е казал. По онова време работех като компаньонка на госпожа Грей, която живееше в Оксфорд, но тя замина в чужбина сама, когато започна ваканцията и на университета. През онзи ден Томи и другият младеж ни заговориха, понеже се бяхме подслонили под едно дърво, когато заваля пороен дъжд, и бързо се сприятелихме, започнахме да се шегуваме и да се смеем. Помня, че всички заедно отидохме да пием чай. След това се уговорихме да се видим пак и аз започнах да излизам с Томи винаги когато успявах да се измъкна. Не след дълго той ми каза, че ме обича. Изглежда не биваше да го слушам, но просто не успях да се противопоставя. А когато ме целуна за пръв път, разбрах, че и аз го обичам повече от всичко на света. Чертаехме планове за всички прекрасни неща, които ще правим през ваканцията, и аз си мислех — тогава още не разбирах — мислех си, че той възнамерява да се ожени за мен. С всеки изминал ден се влюбвах по-силно в него и после — през онази нощ на реката — забравих всичко, когато той започна да ме целува. Сигурно ви е разказал… толкова се срамувах… просто не знам как се случи — заекна момичето.