Викарият вдигна ръка пред устата си, за да прикрие усмивката си. Какво банално извинение — не знам как се случи! Очевидно не, иначе нямаше сега да стои тук, пред него.
— Така — промърмори той, затвори очи и въздъхна. — И?
— Ден-два по-късно Томи замина. Госпожа Грей отпътува за чужбина, а аз отседнах при приятели в провинцията. Пишех му всеки ден, но не получавах отговор. Не разбирах защо не ми пише, бях сигурна, че смята да се ожени за мен. Започнах да се чувствам нещастна и потисната, а приятелите ми казваха, че изглеждам бледа. Все още нямах новини от Томи и макар да знаех, че е в Лондон, някъде прочетох, че ходил на танци. После един ден припаднах — за късмет наоколо нямаше никого, — обаче се уплаших и тайно отидох на преглед в Лондон. Лекарят… ми каза какво се е случило. Съзнавам, че е безобразно от моя страна, обаче нямах нищо против. Вече бях сигурна, че Томи ще се ожени за мен. Писах му и отидох при сестра си в Сейнт Джонс Уд. Когато се срещнах с Томи, той ми заяви, че не може да се оженим. Още не проумявам, съзнанието ми отказва да го разбере. Моля ви, господин Холауей, ще ми кажете ли какво е споделил с вас днес сутринта? Разбирате ли, страшно много го обичам и не мога да живея без него… вече.
Викарият усети, че момичето всеки момент ще избухне в порой от безпомощни сълзи.
— Стига, скъпа, не се тревожи, а се помъчи да се успокоиш. Искам да изслушаш съвсем кротичко, докато ти обяснявам всичко. Ще ти помогна и те уверявам, че разбирам по-добре от всеки друг какво преживяваш. Но също така трябва да разбереш, че Бог ни изпраща на този свят, за да познаем и радостта, и болката. Ако радостта ни е била греховна, трябва да заплатим за нея със сълзи и страдание.
— Каквото посееш, такова ще пожънеш.
— Сега плащаш за онази нощ в лодката и дори за случилото се преди това. Някога хрумвало ли ти е, че имаш вина, задето изобщо си се сприятелила с младеж, за когото не знаеш нищо?
— Не съм се замисляла — заекна момичето.
— Разбира се, че не си, и трябва да си платиш за тази небрежност. Може и да не си даваш сметка, но ако хората знаеха за случилото се, щяха да си кажат, че преследваш лорд Кранли, че мечтаеш за богатство, титли и още много други неща.
— Не е вярно, не е вярно! — възкликна тя.
— Може и да не е, обаче ако разкажеш историята си на друг, освен на мен — например на семейството на момчето, — точно така ще си кажат. Може дори да заподозрат, че си момиче с разпуснат нрав и че за да се избавиш от нуждата да проституираш, си обвинила един щедър и импулсивен младеж, че е баща на детето ти, а всъщност не е истина.
— Не, не! Как може да говорите така?
— Казвам само онова, което ще си кажат и хората, а те, опасявам се, са суров съдник. Искам да проумееш в какво положение ще се поставиш, ако потърсиш справедливост от семейството на любовника си. А после искам да си припомниш, че много скоро лорд Кранли ще стане граф Хейвършам. Той ще бъде водеща фигура в обществото, ще има многобройни задължения и отговорности, едно, от които е да се ожени за момиче от също толкова знатно семейство като своето. Твърдиш, че го обичаш. Да не искаш да съсипеш кариерата му? Не проумяваш ли, че най-голямото доказателство за обичта би било незабавно да изчезнеш от живота му, преди да му навредиш още повече?
Момичето вече беше пребледняло и викарият се опасяваше, да не би да припадне.
— Да — бавно отговори тя, — разбирам, че трябва да се откажа от него. Какво ще правя? — Изглеждаше толкова зашеметена, че не можеше дори да мисли.
— Ще се погрижа да бъдеш щедро осигурена — отговори викарият прочувствено и щедро. — Познавам две дами в Уимбълдън, благи и човеколюбиви същества, които ще се погрижат за теб, докато неприятностите отшумят. Сестра ти не бива да знае нищо за това, можеш да й кажеш, че си при приятели. А когато отново си добре, може би ще е най-уместно да заминеш в чужбина. Познавам съпругата на един мисионер в Индия, очарователна и изпълнена със състрадание жена, която ще те приеме за компаньонка.
— А бебето ми? — попита момичето и очите му проблеснаха уплашено.
— Следва, разбира се, да се откажеш и от него. Детето ще бъде отгледано в красив дом в Съри, в чието управително тяло съм и аз. Не се съмнявам, че разбираш нуждата от това.
Момичето се надигна от стола си.
— Благодаря ви, че отделихте от времето си за тези неприятности — тихо каза тя. — Сега по-добре да вървя. Ще ви пиша, ако ми трябва нещо.